Надменността на румънците

Vintila_Mihaylesku_2500-800
Културният антрополог Винтила Михайлеску (снимка: Владимир Митев)

Поглед на културния антрополог в българското огледало

Винтила Михайлеску

Тази статия бе публикувана на 12 май 2016 г. във вестника на румънските интелектуалци Dilema Veche. Подзаглавието е на блога „Мостът на приятелството“. Винтила Михайлеску е румънски културолог и преподавател в Националната школа за политически и административни науки в Букурещ. През ноември 2014 г. – ден след президентските избори в Румъния, той даде интервю за българската общественост, публикувано на този блог със заглавиетоОсвен омраза срещу омраза на тези избори има и надежда“. 

– Добри утро! [Bune dimineața!]- усмихва ни се пълничката българка в нощта на Възкресение.

После продължава на своеобразен английски: „You, dobre! Feeling home!” И се усмихва отново.

Мислех, че е част от персонала на хотела. Но не, тя бе на една съседна маса. Там стояха семейства българи, които се смееха и си говореха.

В един момент диджеят прекъсна серията от български популярни песни, съучастнически се усмихна и пусна една маня (румънска чалга – бел. прев.) заедно с поздрав. После зазвуча Dragostea din tei. И ние се усмихнахме, питайки се помежду си кой изобщо пее тази песен. По-късно през нощта едно едричко момиче дойде срамежливо със салфетка, на която беше нарисувало едно целуващо сърце. В продължение на един час след това си разменяхме нежни рисунки, за радост на българското момиче.

После излязох да изпуша цигара с майка му. Жената работеше в компанията HP (Hewlett-Packard – бел.прев.) и тъкмо бе получила предложение за мениджърска позиция в „централата“ в Букурещ. Когато си направила сметките, установила, че „повишението“ би й струвало много повече от живота в България и учтиво, но твърдо отказала. След половин час приказки тя се върна в хотела, в която бяхме, и дълго танцува български народни танци. Изглеждаше, че сякаш е правила само това, откакто се е родила…

…Едно от нещата, което винаги приветствам в българите е техният начин на естествена изява на „българщината“. Формулирането й винаги издава известно неудовлетворение, така че е най-добре да опиша какво имам предвид.

Най-напред, има един факт, който ме дразни вече 25 години. Ако аз като румънец искам да пия една цуйка, трябва да отида в провинцията или да имам роднини извън столицата. Ако отида там и искам да ям нещо, мога да си поръчам кебапчета и шкембе чорба в крайпътна кръчма. Но ако в един румънски ресторант няма Cordon blue, значи няма нищо.

При българите в последното село можеш да избереш между няколко вида ракии и два-три вида селска кавърма. В деня, в който посетих Копривщица –  в този град-музей (запазен и реставриран, както е бил в периода на своята слава през ХІХ век) се отбелязваше национален празник – свързан с българската независимост. На централния площад се виеха танци. Имаше над сто души от различни възрасти и социални категории, хванати в хоро, което се виеше на площада – с националния флаг отпред. Танците бяха различни. Всеки от тях имаше собствени специфични стъпки, при това доста сложни. Но никой, абсолютно никой от танцуващите не грешеше, нито импровизираше. Всички знаеха и се радваха на своите танци.

Не можех да не сравня с подобно веселие у нас, когато се играе стандартизираният национален танц „сърба“, който заедно с няколко подвиквания е способен да те накара да се чувстваш румънец.

По същия начин е и с народните песни. Спомням си няколкото години, в които организирах смесени теренни проучвания с участието на студенти от Румъния и  от други страни, сред които имаше и българи. Вечерите, насядали около огъня, се отдавахме на пеене. Когато идваше нашият ред, моите студенти (и аз) пеехме един куплет от песен на групата „Феникс“ (музикална група, смесваща фолк и рок – бел. прев.), започващ с „Реших да пресека река Олт“, може би още един стих от някоя романтична поема и… толкова. Всеки път, когато идваше редът на българите, те пееха през цялото време, докато другите не им направеха забележка, че са монополизирали сцената.

Да, знам, че тези мои сравнения с България дразнят „добрите хора“ – и не само тях… Но тук не става въпрос за модели или йерархии, а чисто и просто за неща, които, случвайки се, могат да бъдат съизмервани. От друга страна, в мисловното ми упражнение Румъния не излиза нито по-добра, нито по-лоша, отколкото е всъщност. В Копривщица, например, едно изображение на Путин, поставено сред византийски икони за продан, говореше много повече от 10 токшоута или политически анализи.

В същото време беше поучителна сутрешната дискусия с един друг българин от хотела. Той заяви, че завижда на румънците за това, че са ликвидирали Чаушеску и са дръзнали да изпратят в затвора много високопоставени лица, докато България е управлявана от бившия бодигард на Живков. Не, България не е нито модел за следване, нито обект за изпреварване.

Каква полза тогава има от сравненията? Ами много просто: в българското огледало (но и в това на другите „млади нации“ от нашето географско пространство) можем да видим по-добре в какво сме успели и в какво – не при сравними исторически и геополитически условия. И да се опитаме да си извлечем някои поуки.

В този смисъл след няколкото дни в Копривщица и след годините на опознаване на България аз лично имам един въпрос, който отново и отново изплува в съзнанието ми: защо сме толкова нафукани? Спомням си например един български таксиметров шофьор (може би малко влас, защото говореше доста добре румънски), който в началото на 90-те години ми направи един пророчески „политически анализза посткомунистическа България. Накратко, идеята беше следната: Ние знаем, че сме достойни за съжаление и на опашката на Европа, така че ако не се захванем да се трудим, оставаме в лайната (извинете, шофьорски изрази…).

От друга страна, ние, румънците, мислехме от самото начало, че сме се завърнали в Европа – където по право ни е мястото – и не сме смятали, че трябва да правим нещо специално, за да достигнем до там. Защото ние знаем, че всички идваме от Рим – от сърцето на европейската цивилизация. А ако предпочитаме да сме даки, тогава непременно ние, даките, сме измислили и езика, и цивилизацията. Понеже сме селяни, не сме разбойници, но сме се били винаги с турците. Патриоти сме, разбира се, но не танцуваме като българите просто и естествено хорá с нашия румънски флаг. Вместо това на националния ни празник се тъпчем с фасул и кърначета или си правим пиле на грил в семейни условия. В крайна сметка сме румънци – „старите стопани на тази земя“ – не си продаваме страната, а я изоставяме. Интересното е, че в своята народна мъдрост сме намерили и ироничното описание точно за това поведение: „Не стига, че козата има краста, но и си вири опашката“.

Не ни липсват богатство или красота. В крайна сметка, нито корупцията, нито „мързелът“ са нашите истински проблеми, а надменността. Този вид пагубно самочувствие, което сме описали в образа на кравата, която пълни кофата с мляко, а после я събаря с копита. Просто така, да не си помисли някой, че може да ни „дои“, когато си иска!…

Източник: Dilema veche

Прочети и на румънски език!

Advertisements

Author: Vladimir Mitev

Жител на град Русе. Румъноговорящ. Locuitor orașului Ruse. Vorbitor de limba română.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s