„Кучета“ – румънски филм за пустошта около и вътре в нас

caini-700
(снимка: YouTube)

Лентата, която е копродукция с българско участие, провокира негодуванието на русенската публика заради показното насилие, но тя би могла да играе и ролята на огледало за живота в гранични и бедни райони не само в Румъния, но и в България

Владимир Митев

В Русе румънското кино идва от София, поне когато става дума за големия екран. Шансовете да видим европейски филм в салоните за триизмерна прожекция в мола са ограничени поради комерсиални причини. Затова инициативата „София филм фест на път – Русе“ носи надежда за докосване до нещо различно.

Тази година пътуващият фестивал гостува в Русе за три дни (3-5 ноември 2017 г.) и наред с български и западноевропейски ленти завъртя нов румънски филм – “Кучета”, който е копродуциран от българи – режисьорът Стефан Командарев и продуцентът Катя Тричкова. В рамките на същото събитие миналата година русенци имаха възможност да видят друга румънско-българска копродукция – „Аферим” на Раду Жуде, който разказа история за времената от първата половина на ХІХ век, когато румънската идентичност се утвърждава за сметка на османското и на фанариотското влияние във Влахия.  Тогава в Русе дойде самият румънски режисьор заедно с българския копродуцент Росица Вълканова и тя даде интервю за блога „Мостът на приятелството”.

Филмът „Кучета“ е „жесток и оголен” балкански уестърн по думите на самата Тричкова. Той разказва за сблъсъка между градски младеж от Букурещ, който неочаквано наследява  от дядо си голямо количество земя в пограничен район с Украйна, и местна мафиотска банда, ръководена приживе от покойника и живееща от нелегални трансгранични отношения. Новият лидер на бандата – Самир (изигран от известния румънски актьор Влад Иванов), се опитва да убеди столичанина да не продава земята, което би довело в района чужд човек и би смутило селската идилия. Столичанинът се чувства все по-несигурно в непознатата среда, където витае заплаха.

През целия филм в далечния край, който създава усещане за пустош – както навън, така и в душите на обитателите си, се чува лаят на кучета. Оказва се, че кучета са и самите хора тук. Развръзката идва, когато Самир, чувствайки се все по-несигурен за бъдещето си, извършва убийства, едно от тях показано нагледно – с чук. Чак тогава зрителят разбира, че всъщност главният герой във филма е възрастният и болен полицай Хогаш, наблюдавал цял живот местните мафиоти, без да може да направи каквото и да е, за да ги спре. Той среща Самир след второто му убийство в рамките на един и същи ден. Говорят съвсем спокойно за нещата от живота, полицаят разбира какво се е случило, но не се нахвърля върху главатаря. Когато Самир понечва да си тръгне невъзмутимо, Хогаш преживява всичко отново за кратко време – безсилието за всички тези години да спре контрабандата, напредващата болест, която не му оставя още много време, арогантността на убиеца. Полицаят застрелва в гръб насилника, извършвайки на свой ред престъпление, но въздава справедливост.

Картината, звукът, костюмите и другите елементи на филма пресъздават успешно естетиката на граничния район и на дивите отношения. Това, което русенската публика не можа да възприеме, бе показното насилие. „Каква е поуката от този филм?, „Вие бихте ли гледали подобен филм преди вечеря?”, бяха някои от въпросите, зададени от зрители към организаторите след края на лентата. Отговорът бе, че филмът е представител на определен жанр, показва художествено дадена история и не трябва да бъде възприеман буквално. Вместо да агитира към насилие, той използва насилието, за да внуши определена идея и да разкаже една история – за това как принципен човек на реда престъпва закона в опит не само да спре общественото зло, но и да възстанови усещането си за справедливост. Независимо от анотацията за филма, подсказваща за мафиотски отношения, публиката явно бе дошла с очакване за нещо друго, нещо, което е по-малко американско и по-малко криминално, не само човешко, но и човечно…

Без значение дали дава нова емоция на публиката, или подчертава неудовлетвореността й от реалността и от художественото й пресъздаване, “Кучета” е пореден случай на успешно румънско-българско сътрудничество в киното. Катя Тричкова и специалистката по костюмите в лентата Елена Стоянова открехнаха завесата, за да разкажат и за трансграничното общуване в седмото изкуство.

„Причината за румънско-българско сътрудничество в киното освен хубавите румънски истории е и нашата близост. Малко или повече споделяме един манталитет. По-лесно е да се кооперираме и да работим заедно. Затова имаме и доста копродукции с Гърция и Македония. Тази година румънците най-после си промениха законодателството, така че и те да могат да финансират чужди копродукции. Сега очакваме и северните съседи да продуцират български филми, защото така предполага реципрочността“, каза след прожекцията в разговор с публиката българският продуцент на „Кучета“ Катя Тричкова. Тя добави, че и в момента се дискутира румънско-българско сътрудничество по конкретни нови филмови проекти.

Елена Стоянова, направила костюмите за филма, сподели, че когато румънец й каже, че иска даден герой да изглежда като селянин, тя знае какъв селянин се иска. Ако трябва да пресъздаде швейцарски или френски селянин, за нея би било много по-трудно. „Не трябва да се подценява, че сме близки и дълбоко в себе си говорим един език“, добави Стоянова. Тя сподели, че е работила с уникални актьори по време на снимачния процес, който е протекъл в райони, отдалечени на разстояние с кола от Букурещ между един и три часа.

Опитът, който българските творци трупат в работата си със съседите, безспорно е важен – не само за тях, но и за развитието на българското кино. Румънските филми печелят слава от години, като дори има етикет за тях – румънска нова вълна. Фактът, че някои от най-успелите кинотворби на съседите са създадени с българска подкрепа, е косвено признание и за българите.

Понякога обаче може би е по-лесно да получиш награда от журито на голям кинофестивал, отколкото да докоснеш отдалечена не толкова географски, колкото житейски публика. В Русе със сигурност губим от факта, че гостувания като това на „София филм фест“ или на фестивалите на италианското и испанското кино, които се преведоха в последно време, са инцидентни. Това е предпоставка за разминавания между очакванията на местната публика и световното кино. Дори и много от съвременните филми да са достъпни в интернет или по някои от филмовите телевизии, в града липсва основен стълб на културата – кино, излъчващо европейски филми, които да апелират към разума и сърцето, а не да провокират у публиката реакции на чисто инстинктивно ниво.  

“Кучета” може да бъде интерпретиран по много начини, но дали поне част от възмутените не видяха в него пресъздаване на познатата нашенска действителност, в която около нас е пустош, от дворове и по улиците се чува лай на псета, готови за атака, а ние самите сме настръхнали и готови да посрещнем удар, но и да нападнем във всяка посока? Може би най-голямото предизвикателство пред режисьорите, пресъздаващи румънската и българската действителност, е не само да ни я сервират, а да открият как чрез киното тя може да бъде преодоляна и променена…

Прочети и на румънски език!

Advertisements

Author: Vladimir Mitev

Жител на град Русе. Румъноговорящ. Locuitor orașului Ruse. Vorbitor de limba română.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s