Овидиу Цикинделяну: Има ли сили Източна Европа да загърби механизмите на зависимостта?

tichindeleanu-700x350
Овидиу Цикинделяну (снимка: Барикада)

Румънският философ и теоретик на културата Овидиу Цикинделяну говори за съвременните предизвикателства пред нашия регион и провокира към размисъл – защо проблемите ни се интернационализират, но не и решенията им, какви други опции имаме освен дилемата неолиберален курс под шапката на МВФ или автократска псевдоалтернатива, възможно ли е да вдъхнем на ЕС по-социална и по-демократична същност, как можем да се върнем към народен суверенитет, кой ще се вслуша в културните ни феномени и т.н.

Владимир Митев

Овидиу Цикинделяну е философ и теоретик на културата, съосновател на румънския ляв сайт CriticAtac, на платформата Indymedia România и на сайта LeftEast. Цикинделяну е бил член на съвета на директорите на международната неправителствена организация El Taller International. В момента живее в Кишинев, Република Молдова. Интелектуалецът е една от движещите сили в издателство Idea в Клуж-Напока и в Центъра за изучаване на модерността и на селския свят в Телчу. Последната формация организира през последните седем години „Конференциите в Телчу“ (научни конференции, провеждащи се във въпросното трансилванско село в окръг Бистрица-Нъсъуд) и „Лятното училище в Телчу“ (през последните три години това е съборът на румънската интелектуална левица). Последната книга на Цикинделяну е „Контракултура. Начални познания по критическа философия“. Той е превел на румънски език книги на Силвия Федеричи, Силвия Маркос, Уолтър Миньоло, Артуро Ескобар, Луис Гордън, Имануел Уолърстейн, Иван Илич, Жил Дельоз и Петер Слотердайк. Предлаганото тук интервю бе взето по време на Лятното училище в Телчу (11-19.08.2018 г.).

Тази статия бе публикувана на 26 август на българската секция на сайта “Барикада”.

Господин Цикинделяну, този месец светът загуби нашумелия ляв политолог и икономист, изследователя на глобалния Юг, един от бащите на Световния социален форум проф. Самир Амин. Вие се познавахте с него и имахте интелектуална и приятелска връзка. Какви спомени остави у Вас общуването със Самир Амин?

Общуването ми със Самир Амин срещаше препятствия заради обективните ограничения за контакти с глобалния Юг. Но с целия си живот, със своята кариера и дейност на активист Самир Амин ни оставя днес едно критично наследство, което трябва да бъде осмислено и продължено. Той е роден през 1931 г. Работил е по времето на създателя на независим Египет Гамал Абдел Насър. Основава и е важен глас в направлението, известно като „теория на зависимостта“. Бил е и в африкански образователни и научни институции. Самир Амин е още част от групата на четиримата, създали теорията на системите-свят (наред с Уолърстейн, Гундер-Франк и Ариги). Представител е на глобалната левица. След 1989 г. продължи да бъде независим марксист, критик на възгледите за света, базирани върху изключителността на Запада. Амин разсъждава открито за бъдещето на интернационализма, като подчертава важността на солидарността между перифериите след историческата среща в Бандунг (първата мащабна среща на страните от Азия и Африка, провела се през 1955 г. в Индонезия – бел.прев.).

Последната ми среща с него бе преди няколко седмици в Дакар по време на конференция, организирана от Асоциацията за карибска философия и Сенегалското философско общество, където участвах в дискусия за историческия опит на източноевропейския социализъм и връзките с Африка от годините на деколонизацията. Самир направи въвеждащото изказване. След това разговаряхме по-нашироко за онова, което го вълнува в последно време, както и за евентуални преводи на негови книги на румънски език. Беше увлечен от преосмислянето на левицата в световен мащаб, като смяташе, че левицата трябва да се фокусира върху селските райони, а не върху индустриалния работник. Според Самир бъдещето на левицата е свързано с експлоатираните мнозинства от световното население, които живеят в селските зони. Така че въпросът за селското става централен за надеждите на левицата. Тук, в Телчу, селският въпрос от самото начало е централен за начина, по който искаме да гледаме на модерността, на модернизацията, на капитализма, на алтернативите му и на съпротивата срещу него.

Самир Амин е писал много за проблема на периферията. Вие също направихте презентация за деколонизацията и за Източна Европа в рамките на Лятното училище в Телчу. До каква степен различните идеи на Самир Амин – например за разкачването на периферния свят от капиталистическия център, са жизнени и могат да бъдат приложени в Източна Европа?

В този контекст намирам може би една от най-силните идеи на Амин. Той завършва докторантура в края на 50-те години и развива концепцията за разкачване през 60-те години в контекста на своите изследвания за произхода на изостаналото развитие, на дебатите за теориите на зависимостта и след това на своите прочути диалози с Имануел Уолърстейн, Андре Гундер-Франк и Джовани Ариги.

Но Самир не искаше да ограничим дискусията само върху анализ на капитализма, на системите-свят, на доминацията, на механизмите за акумулация и средствата за превръщане на перифериите в зависими от капиталистическия център, а и да поставим акцент на разкачването от този център. То да се превърне в изходна точка за интелектуален анализ и за очертаване на социалистически алтернативи на глобалния капиталистически свят. Движението, от което е част Амин, прави критика на западния марксизъм и на закотвянето в глобалния север на прогресивните групи, вдъхновена от друг покоен ветеран мислител – Питър Уотърман. Тази ориентация към движения на солидарност и на глобална справедливост остава важна за преосмислянето на геополитиката в нашия регион. В последно време геополитическият дискурс е налаган над всички социални движения. В Република Молдова, например, левите или десните идеи нямат такава стойност, колкото е от значение дали човек е проруски настроен или е прозападен. При подобно мислене въпросът за региона, на който принадлежим, остава встрани от дискусиите.

Концепцията за разкачването не помага само да се преосмислят икономическите организации, но и да се ограничи значително тежестта на геополитическия контекст. Така той се помества в рамките не само на отношенията между центъра и полупериферията, на междудържавните сходства, но и в контекста на възможните отношения между периферии и полупериферии. Идеята за разкачване не е от значение само за икономическия анализ, но и за политическите преценки. Днес Източна Европа не съществува като регион. Тя е притисната между западната си опция – интеграция в ЕС, неолиберално развитие, но и малки либерални концесии или технократски утопии под водачеството на МВФ, на Световната банка и т.н., и другата източна псевдоалтернатива, която е автократична и опитва да засили част от местните елити като реакция на ерозиралата от неолиберализма държава.

Въпросът за разкачването от формите на лишаване от собственост, обезценка и налагане на зависимост е от голямо значение за Източна Европа, тъй като на тези проблеми не може да се отговори само на национално ниво. Източноевропейският регион, който има социалистически опит в миналото, може да намери в международното общуване общите ресурси, за да постави открито въпроса за разкачването от институциите и разрушителната или подкопаващата логика на модерността. Засега в Източна Европа се сблъскваме с интернационализъм на проблемите, но не и с интернационализъм на решенията. Източноевропейските държави имат сходни проблеми, създадени от прехода към капитализъм и от оксидентализацията (ориентацията на Запад – б.р.), от обръщането на държавата с гръб към гражданите и с лице към капитала и великите сили. На тези проблеми обаче се противодейства само на национално ниво, на нивото на съответната държава и така се създават други вътрешни проблеми. Разкачването на регионално ниво от механизмите на зависимостта може да се превърне в жизненоважен въпрос за бъдещето на източноевропейската левица.

Част от този голям източноевропейски регион принадлежи на ЕС. Как би могло да изглежда разкачването чрез конкретни политики и мерки на региона, който започва от Полша на северозапад и завършва с Румъния и България на югоизток?

На практика не съществува нито една институция, която да представлява интересите на региона. Международните политики изглежда се формират в рамките на големите западни организации – например в НАТО. Само че въпреки интеграцията си по време на постсоциалистическия преход, регионът надраства големите западни или източни организации – включително ЕС, НАТО или свързаните с Русия. Като следствие, без да има собствена форма на представителство, той става мястото, което поглъща в себе си всички големи противоречия между тези властови полюси.

Необходима стъпка в бъдеще е регионалното институционално сътрудничество в Югоизточна Европа. Много културни инициативи правят това на неформално ниво – например сайтът „Барикада“ или LeftEast, чиито редактори и сътрудници извършват забележителна работа. Балканският социален форум беше също подобна институция. Същото може да се каже за Свободния университет на Сараево и за други институции – включително платформа за сътрудничество под егидата на ЕС, на държавни културни агенции или дори на банки. Необходимостта от подобен вид сътрудничество се усеща толкова силно, че често започва да предефинира дневния ред на доминиращите институции. Всъщност на културно ниво преминаваме през една минизлатна епоха, в която в региона се появяват най-добрите социални анализи, социален театър, критични филми, критични визуални изкуства и т.н. Само че на политическо ниво не се вижда нищо от подобни мащаби. Независимо от усилията за преизграждане на европейската левица и за окопаване на европейската десница, изглежда се осъзнава важността на Източна Европа. Остава да видим кой ще успее „да се вслуша“ в новите феномени.

На политическо ниво се поставя въпросът за отношенията с ЕС и за преосмислянето на Европа. Не става въпрос за отхвърлянето на ЕС като такъв, а за разкачване от оксидентализма и за осъзнаване, че в сегашната си форма ЕС е десен политически проект. Необходимо е предефинирането на Европа през очите на Югоизточна Европа и на преживяванията на жителите на европейския югоизток. Не регионът трябва да се развива по западен модел, към който да се „интегрира“, а Европа трябва да се промени, разграничавайки се от расистките си, мононационални измерения, преставайки да бъде място на привилегията, което ражда фашизъм. Тя трябва да се превърне в по-демократична, немилитаристка, стремяща се към по-добро социално преразпределяне, към намаляване на неравенствата и постигаща мир.

Социалдемократическите партии в Румъния и в България показват консервативни тенденции в последно време и сякаш се отварят към Вишеградската четворка. Това изглежда, от една страна, като източноевропейска регионализация. Но от друга страна, това са социалдемократически партии, приближаващи се към консервативните сили. Откъде трябва да дойде проектът за регионален глас, за който говорите? Какви политически и социални сили очаквате да развият подобен проект? Виждат ли се те на хоризонта?

Мои колеги – например Флорин Поенару, са писали анализи за управляващите в Румъния социалдемократи. От тези анализи излиза, че партията има неолиберална програма, прави отстъпки на бедните прослойки, но дава привилегии най-вече в полза на своите вътрешни елити. Отнасям се към тази партия като към „номинална левица“. Тя има само повърхностна ориентация вляво. В хода на прехода социалдемократите приложиха много десни политики. Не можем да им възлагаме надежди, докато партията им не премине през истинска трансформация, докато не чуе избирателите и мълчаливото мнозинство, което обеднява и е лишено от надежди.

Завръщането към суверенитета и етнонационализма като стълбове на политиката се наблюдава в целия регион. Но и то е повърхностно, защото се балансира от автократичното усилване на определени местни групи и елити. Това е номинален, а не реален регионализъм.

Как можем да се върнем към народен суверенитет? Като започнем от признанието, че мнозинството от населението е обедняло, докато в продължение на три десетилетия на преход към капитализъм са изграждани монополи и квазимонополи. Смисленото предложение е да се извърши истинска промяна на посоката на базата на местния исторически опит.

В същото време виждаме, че в Румъния всички десни партии, управлявали по време на прехода и прилагали десните политики, дефинирали времето (приватизация, реституция, задлъжняване, минимална държава, плосък данък и т.н.), изчезнаха. В някакъв смисъл те бяха наказани от народа. Въпреки че мнозинството от избирателите гласуваха за номиналната левица, има тенденция те да се оттеглят от публичната сфера. При положение, че на власт е номиналната левица с много размита идеология, средните класи, имащи достъп до публичната сфера (в една полупериферия с всеобщо образование почти всички се смятат за средна класа), искат да изградят отново десницата. Те обаче са подразнени от едно голямо вътрешно противоречие: едни са движени от образа на западната утопия с технократите, възнамеряващи да „цивилизоват“ страната (едно управление за средната класа), докато други са мотивирани от популисткия образ на „завръщането“ към „традиционното семейство“ и към „истинските ценности“ (всъщност несъществували никога и измислени от модерността).

Докато номиналната левица се опитва да води кораба на страната през бурните води на критичните обществени групи, като размива идеологическото си послание и като засилва държавния контрол, десницата преминава през конституираща я битка с „летящия ниско крокодил“ на управляващите.

След глобалната криза на капитализма от 2008 г. десницата зае идеи от традиционния репертоар на левицата, като по този начин извърши радикална промяна на посоката на прехода, само че не за добро. Като следствие левицата – формална и неформална, има нужда от повече честност и от пренареждане, защото иначе ще изпусне влака на времето. Ясно е, че близо три десетилетия след началото на прехода настъпва смяна на поколенията и историческо осъзнаване, поредица от разочарования – включително от „европейската мечта“ и дори от капитализма – поне в смисъла, в който той ни бе продаден през 90-те години.

Утвърждава се народен консенсус, че „посоката трябва да се промени“, само че територията, на която се „приземяват“ разочарованите, не е тази на сигурността, на независимата левица, така че да дойде редът й да заяви: „Казвах ви по-рано…“. Напротив, движим се в територията на политическите спорове от бъдещето. В политиката няма значение „кой е имал право“.

Самир Амин пише, че социализмът означава нови обществени отношения. Подчертахте, че решенията трябва да бъдат неформални. Според Вас какви инициативи, проекти, дейности биха могли да допринесат за излизане от прехода и за промяна в нашия регион, от Полша до Румъния-България?

Мисля, че всеки от говорителите тук има един или повече отговори на този въпрос. Самир Амин смяташе, че основният въпрос на социализма са междучовешките връзки, а не борбата срещу частната собственост – въпреки че е подчертавал винаги и нуждата от борба с капиталистическите монополи. Можем да започнем от деиндустриализацията. Преходът разруши индустриалната база във всички страни от бившия социалистически блок, за да ги свърже с потоците на капитала – бил той западния корпоративен капитал или този на новите собственици от местната олигархия. Впоследствие цели градове и региони станаха т.нар. “жертви на прехода”. Хората загубиха масово работните си места, начина си на живот и се превърнаха в източник на евтина мигрантска работна ръка на Запад. В същото време някои местни общности знаеха как да се преоткрият – и затова е важно да разберем нуждите на общностната автономия и необходимите размери на държавна интервенция.

На лятното училище в Телчу гледахме документален филм за затварянето на въглищната мина в град Петрила в долината на река Жиу, което предизвика местна вълна от културна и протестна активност. Акцентът, поставен върху разбирането на селския живот и на местните мрежи от ценности, вниманието към малките източноевропейски градове и към бившите индустриални зони, към работническите квартали в големите градове, може да допринесе за социалното възстановяване при все по-видими индивидуализъм, разделения и социални различия. Реалистичните изходни точки не трябва задължително да бъдат моделите на успеха, а приемането и осъзнаването на нашата уязвимост.

В Западна Европа и в света съществуват различни форми на солидарна активност – от различни кооперативи (например, в Страната на баските или в Каталуния) до гражданско участие в решенията относно общинските бюджети (в бразилския Порто Алегре). Дали нивото на общественото съзнание в нашия регион е достатъчно издигнато, за да бъдат приложени подобни икономически и демократични иновации?

Тенденцията за развитие на политическата мисия чрез копиране на съществуващи модели и прилагането им на местно ниво трябва да бъде разкритикувавна. Вярно е обаче, че е необходимо изграждането и популяризирането на сравнения между различни пространства в общия контекст на идеите и на съществуващите модели за некапитилистическа и солидарна организация на икономиката. Нужно е да познаваме идеите, които се противопоставят на контекста, според който само “пазарът” и капитализмът са фундаментът на реалността. Основният източник с шансове за успех е местният опит. В Източна Европа имаме много примери за бюджет на участието – на формално и неформално ниво. Такива са били например по времето на социализма своеобразните “граждански банки” (в България това бяха взаимоспомагателните каси – б.р.) – работниците в даден завод заделят пари в общ фонд на базата на солидарността и на взаимното доверие. По времето на прехода такава алтернативна икономическа система е била задействана с цел обмен и пренос на пари при движението на автобусите с мигранти. Можем да се вгледаме в историята на отношенията между централното планиране и местната администрация, на различни нива на администрацията (румънският социолог Норберт Петрович го направи неотдавна); или в историята на земеделските кооперативи. Колегите социолози или онези, които изучават историята на икономиката, знаят повече от мен за тази друга история на социалистическия опит. История, която има понякога неочаквани продължения в прехода. Системното окуражаване на стопанствата, базирани на оцеляването, ми се струва по-важно от борбата срещу корупцията.

Намираме се в Телчу и си спомням, че във Вашата презентация показахте дигитална полусфера на Земята, центрирана върху това село. Казахте, че Телчу е центърът на света. Явно трябва да разбираме, че Лятното училище в Телчу има определено послание към целия свят. Това може да се усети и в разнообразието от темите на семинарите, свързани с критична мисъл, но и в неочаквано големия брой международни участници. Какви са посланията на Лятното училище в Телчу?

Лятното училище в Телчу бе замислено като продължение и следствие на Конференциите в Телчу, които бяха започнати от Валер Козма (автор на „Барикада“ – бел.прев.). Заедно с Мануела Боатка, с Мадина Тлостанова от втората година имахме силна връзка с деколонизаторското мислене, в което акцентът се поставя на завръщането на местния опит на централно място в историята на модерността. Това са конкретни истории, свидетелстващи за ориентацията и начина на организиране на икономиката и на обществото, различни от колониалните и от капиталистическите. Местната инициатива и деколонизаторското мислене направиха възможно Лятното училище в Телчу, само че то заживя собствен живот. Търсихме начини да се разкачим или да прекъснем властовите отношения на центровете за акумулация и могъщество от Запада или от метрополията и начини за придаване на стойност на историята на маргиналите, на експлоатираните и на маргиналните географски пространства.

Селската зона Телчу е мястото, в което носим истории. Чрез тях се опитваме да постигнем друг вид „централизиране“ или дори изграждане на демократична общност. Тъй като това е „училище“, подобни разкачвания изглежда настъпват – най-напред на идеологическо и педагогическо ниво. Обаче Валер Козма от самото начало помести училището в реални отношения с официални властови институции от селото като кметството и други неформални власти – примерно, бара. Участниците разбраха от самото начало, че значителна част от работата, извършена в Телчу, тече вън от конференциите, от арт ателиетата с общността и се състои в щедрото споделяне на критичните проекти, извършени по време на годината, която е изтекла.

Тези различни пространства на училището имат реални социални последици, които не можем да разберем иначе, освен чрез мислене за колективното. Телчу не е само добро място за посещение и за показване кои сме. Тук критичната теория и социалната история не се разпространяват и не се централизират по същия начин, по който се прави това в Лондон, в Букурещ или в Клуж-Напока. Критичните въпроси, поставяни в Лондон, Букурещ или Клуж-Напока, имат възможност да влязат в трансформативен процес в Телчу. Не всички са склонни да станат уязвими и да се отворят. Те предпочитат да гледат на Телчу като на нова витрина, вместо като на място за вдъхновение, обучение и трансформация.

Има още много за правене. Само че Телчу остава мястото, в което можем да срещнем алтернативни възможности. Можем да опитаме деколонизацията на практиките и на нашата чувствителност и развитие на капацитета за съпротива и изграждане на общност. Телчу ни дава шанс да се сдобием с критичен реализъм и с осъзнаване на собствената ни ранимост, но и на потенциала на социалните истории, които носим и усвояваме едни от други.

Казахте още, че Източна Европа не трябва да се срамува от социализма. Тоест, че той не бива да се счита за бреме, което да се захвърли на боклука или да се прочисти. Според Вас социалистическото минало би могло да бъде предимство, а не недостатък на нашия регион. До каква степен това, което е било ценно от миналото, е съхранено днес и до каква степен възстановяването на социалистическото наследство в различните му измерения е възможно?

Това е много важно. За съжаление логиката на прехода бе фиксирана върху пълното разрушаване на наследството от миналото. Антикомунизмът беше доминиращата логика на прехода, която съдържаше и опит да се пренапише миналото, така че социализмът да бъде дефиниран като „грешен път“, а неговият опит и цивилизация да бъдат описани в целостта си като „провал“. За съжаление много другари на международно ниво приеха ефектите на антикомунизма, преставайки да гледат на Източна Европа като на референтна точка.

Социалистическото минало обаче е едно близко минало с вътрешна динамика, с успехи, с провали и със своя история на разграничаване и разкачване от капиталистическия свят. Дори и до голяма степен да са били унищожени продуктите му, в настоящето има още следи от миналото, накъдето и да погледнем – в градовете, в селата, в голяма част от инфраструктурата, в социалните мрежи, дори в критериите за съвременна култура.

На субективно ниво остава едно усещане на източноевропейците, че са донякъде различни от Западна Европа и от други региони. Социалистическото минало произведе вътре в източноевропейските общества идеята за поемане на исторически път, различен от този на Запада. Тази разлика се чувства интуитивно в разговорите между нас и западняците, но е нещо, което е имало и институционално измерение в международен план. Отношенията от 60-те и 70-те години между страните от социалистическия блок и движението на необвързаните остават актуални в този смисъл.

Освен това вътрешният живот на социализма познава големи промени. Преди 1989 г. настъпват трансформации в начина, по който се мисли за бъдещето на комунизма, в организацията на икономиката, в преразпределянето, в ролята на екологията, в борбата срещу неравенствата, в организирането на икономиката, в ролята на екологията, в борбата срещу неравенствата, дори в концепцията за класа. Бившите социалистически страни не трябва да започват от нулата, защото близката ни история предлага много източници на критична мисъл и практическа мобилизация. Има и много вътрешни дебати в бившия социалистически блок, особено през 70-те години, които остават релевантни, въпреки че са били игнорирани по време на прехода.

Днешният свят произвежда определена „пазарна“ или „капиталистическа духовност“. Има много форми на мислене и институции, които я прокарват – например, мрежовият маркетинг използва мотивационни техники, за да насърчава хората да продават повече. Правят се конференции с маркетинг и бизнес гурута, отношението към които е като към светци, чиито послания трябва да бъдат възприети безусловно. Често се стига до клишета – че трябва да напуснем зоната си на комфорт, че трябва да мислим позитивно. Във всеки случай съществува храна за мислене, която утвърждава ценностите на пазара и на капитализма. Къде стои социализмът в тази духовна борба? Има ли „лява духовност“?

Тук се вижда ясно особеността на нашия регион и как дори критичните интелектуалци имат определени предразсъдъци. В Латинска Америка има теология на освобождението, която е свързана силно с левите движения. В Източна Европа религията бе завладяна като територия от десницата и от етнонационализма – особено през 30-те години. В същото време „национализмът“ в Централна и Южна Америка бе изразяван с леви послания (които успяват да предефинират идеята за национална държава като многонационална). В нашия регион национализмът най-често играе на десен терен, изразявайки етнонационалистки и пуристки послания. Само че това не означава, че духовността и суверенитетът не са релевантни територии за критическата мисъл или за левите политики. Василе Ерну демонстрира например капацитета на протестантските църкви да подслонят и да развият определени видове съпротива и социална солидарност. Ако разгледаме експлозията на религиозността след 1989 г. и нарастването на броя на църквите (повече от училищата), тези феномени показват обществените нужди, страдания и надежди. Ако „социализмът“ елиминира от дискусиите духовността, той рискува да загуби контакта си с тези социални искания и дори да възпрепятства възможността за обществен диалог.

Разбирам, но Вие говорите за социалните прояви на човешките нужди. А в смисъл на индивидуална храна за мислене до каква степен левите книги, които виждаме изложени тук, могат да допринесат за промяна в живота? Не е ли това проблемът на левицата – че се занимава твърде често с надстройката, гледа прекалено много от въздуха? Нняма ли нужда от мислене, което да свърже небето и земята, живо мислене, което не остава ограничено до книгите и статиите в интернет?

Всички ние, които работим в представените тук издателства – IdeaTact и Pagini Libere, сме интелектуални работници. Винаги ще съществува забележката, че слагаме на масата прекалено издигнати думи и прекалено сложни концепции, които не успяват да преодолеят различията между класите и да достигнат до народа. Това е легитимен укор, но е лишен от прецизност. Той изразява универсалистка визия за интелектуалната работа. Тя, подобно на другите видове трудова дейност, има своя социален и технически контекст. Книгата не е библия, а е средство, чрез което се отваряме към можещите да четат и достигналите до нашата книга. Книгата за критична мисъл има нужда от пространства като Телчу, където се дискутира за нея или се изразяват формално и неформално мисли, провеждат се ателиета и се реализират други културни проекти, достигащи до нови социални групи и категории. Ние имаме нужда по-малко от универсален дискурс, който да обхване всички нас, и повече от умножаването на подобни социални пространства.

Що се отнася до живата лява духовност, мисля, че различните леви традиции са вдъхновени от възгледа за динамична реалност, от възприятието, че не живеем в една фиксирана, неспособна на промени реалност, а в динамична реалност, която е преминала и продължава да преминава през радикална трансформация. Ако доминиращите идеологии се опитат да ни поместят в контролирана реалност – например като тази в стерилна лаборатория, в телевизионно студио или в корпоративен офис, креативната съпротива действа винаги в сивите зони, в които нещата не са винаги това, което изглеждат на пръв поглед, именно защото могат да доведат до трансформации.

Бих искал да приключим това интервю, завръщайки се на Самир Амин, но с отваряне към бъдещето. Заедно с Игнасио Рамоне от “Монд дипломатик” Амин бе един от основателите на Световния социален форум. Какво идва след тези хора? До каква степен хората от по-младите поколения след тях ще успеят не само да ги заменят, но и да ги задминат?

След тях идва паметта за тях, ако съумеем да я запазим жива и критична. Опитах се и тук, и на Лятното училище в Мидълбург, организирано от Роландо Аскес и Уолтър Миньоло, да почетем онези, които вече не са сред нас, но от които имаме какво да научим. Световният социален форум е антихегемонистична политическа проява, изразяваща надеждите на различни демократични и солидарни движения от трудната епоха след падането на социалистическия блок и характеризирана от силни прокапиталистически, милитаристични и грабителски тенденции. Това е опит за реполитизиране на гражданските общества чрез решителния принос на глобалния юг. Форумът е трансформация, обхващаща големите организации за развитие, преминаващи през процес на преструктуриране в световния преход днес. Следващото поколение би могло да се сблъска с противоречието на капиталистическия свят – който може да тръгне към по-демократичен и екологичен път, или към по-насилствена и социално по-несправедлива посока на развитие от тази през последните сто години.

Питам се: ако по-възрастните бяха източник на вдъхновение и надежда за промяна, до каква степен младите, идващи след тях, могат да бъдат също източник на вдъхновение и надежда за промяна…

Именно за да не чакаме момента на смъртта, е важно да разказваме нашите собствени истории. В Източна Европа имахме експлозия на независимите сцени, на визуалното изкуство, на социологията, на философията, на социалния театър. Нуждаем се от междупериферни сравнения, необходимо е да разказваме малките си успехи. Тези малки сравнения не са революции, но кой може да отсъди колко голям или малък е колективният им потенциал?

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Advertisements

Author: Vladimir Mitev

Жител на град Русе. Румъноговорящ. Locuitor orașului Ruse. Vorbitor de limba română.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s