Нищетата на разследващата журналистика

modern-art-700x350
Инсталация в музея Tate Modern в Лондон (снимка: Pixabay, CC0)

Разкритията на журналистите затвърждават сред хората убеждението, че „всички са маскари“ и затова няма смисъл да се опитваме да променим нещата

Димитър Събев

Тази статия бе публикувана на сайта “Бодил” на 25 септември 2018 г. 

Кой казва, че в България няма разследваща журналистика? Има, и то повече от поемния капацитет на аудиторията. „Бивол“ разкри много престъпни схеми – от офшорките на синдикалиста Тренчев до Георгиу, кипърски бедняк с фирми за милиони. Журналисти в NOVA и bTV понякога произвеждат разследващи материали от висока проба. Икономедия също. Дори в контролираните публични медии БНТ и БНР се промъкват разкрития.

Въпреки тези и други примери смея да твърдя, че българската разследваща журналистика е изпаднала в дълбока криза. Най-вече защото разследванията се превърнаха в самоцел: за самите журналисти, още повече за публиката. Разследващата журналистика у нас е търсен жанр, тя носи влияние и популярност, но твърде рядко си поставя съществени задачи като промяна в мисленето и поведението на обществото.

Да оставим настрана известните схеми, когато с „журналистически“ разкрития се удрят конкуренти в бизнеса или се оказва натиск върху институции. Да се спрем само на хипотезата, че журналистите са почтени. Дори в този случай, отвъд стремежа да се прочуеш, програма максимум за едно разследване е то да породи желаната реакция в институциите. Въздействие върху нагласите на широката аудитория не е на дневен ред.

Само че такова въздействие има, и то далеч не винаги е положително. Журналистическите разкрития задействат прочутия български синдром „всички са маскари“ и сгъстяват състоянието на пасивна отвратеност сред хората. Читатели и зрители може да напишат във Фейсбук гневен коментар или дори да направят дарение за медията. Но колкото и да е тъжно, това не променя положението на нещата.

С перверзен мазохизъм, българската публика попива журналистическите материали, които затвърждават убеждението й колко зле е положението. Разкрития на офшорни далавери, партийни кръгове, замърсяващи предприятия, конфликт на интереси, даване и взимане на подкупи – всичко минава като на театър пред очите на обръгналия българин, който няма с какво да бъде изненадан в сферата на човешките подлости.

В известен смисъл, хората в тази страна се нуждаят от подобни разкрития, защото те потвърждават тяхната представа за живота – мръсен и безнадежден. Освен това, за мнозина разкритията на чужди престъпления служат като извинение за собствената им подлост или пасивност.

Алтернатива има и тя се нарича гледна точка на журналиста. Липсата й е една от слабостите на „Бивол“: разследванията им изкарват на светло престъпления, но не ги поставят в контекст. Злодействата и корупцията не се анализират отвъд вездесъщото „всички са навързани като свински черва“. Читателят, потънал в сведения за съвпадащи адреси, адвокати, кумове, подставени лица и кухи фирми, долавя, че нещата са зле – но не разбира защо се е стигнало дотам и как да се промени положението.

В крайна сметка, прокурор ли е журналистът? Оръжията на журналиста са не модерните програми за анализ на данни, а словото и истината. Ако не можеш да си служиш със словото, то истината ти се губи за публиката. Разбира се, още по за окайване са онези, които имат много „слово“, но го говорят по принцип, без да боравят с факти.

Въпросът дали журналистът трябва да влиза в ролята на прокурор е ключов. Той се проектира и върху това, допустимо ли е отговорността за опазване на природата у нас да пада основно върху неправителствени организации. Допустимо ли е една част от гражданското общество да изземва функции от публичните институции, при положение че институциите не си гледат работата?

Според мен, не е приемливо. За институциите е всъщност изгодно, когато журналисти или „еколози“ изземват функциите им, защото това ги освобождава от отговорността да са активни. Обществото, убедено в пълната порочност на властта, спира да очаква от нея справедливост – и част от хората прехвърлят доверието си върху журналиста или еколога. За егото на последните това е велико, но не помага на страната.

Действително, прокуратурата в България не си върши работата и се е превърнала в маша на политически и бизнес интереси. Само че не е работа на журналисти, дори разследващи, да играят прокурори. Направи фактите, до които си достигнал, публично достояние, изтълкувай ги и се отдръпни встрани, без да спираш да ръчкаш обществото. Влияеш върху институциите чрез обществото.

Също и ролята на съдия не е по мярката на журналиста. Никой няма право да се самоназначава за морален съдник на нацията и да внушава „тези са престъпници, тези сме добрите“. Присъдите ги издава съдът и Онзи Горе. Разследващият журналист може да показва отношение, но не издава присъди.

Хората се нуждаят не толкова от нови разкрития за всеизвестните безчинства, колкото от нов светоглед. И от разказ, история. Пример е „Джунглата“ на американския журналист и писател Ъптон Синклер. Авторът действително е работил месеци под прикритие в месарско предприятие в Чикаго, за да разкаже какво се слага в кренвиршите. Прави го под формата на книга с литературни герои, диалози, сюжет. „Джунглата“ дава цялостна картина на дивия капитализъм от началото на XX века не пикантни сведения за далаверите на разни фирми. Когато тя излиза от печат, консумацията на кренвирши спада с 90% и незабавно е приет Федерален закон за инспекция на качеството на месото.

Готово ли е българското общество да разбере какво има в кренвиршите? Или предпочита да драска по реалността? Да знаеш означава да трябва да промениш – и мнозина предпочитат да не виждат цялото, вторачени в частите. С мантрата „всички са маскари“, народът потъва в своята отвратена нирвана, седнал върху мръсотиите, показани в журналистическите разследвания, пък били те и на световно ниво.

С очите си съм виждал папки, пълни със снимки, разпечатки, изрезки от вестници, справки и т.н., които стояха в основата на внушителни публикации, брандирани като журналистически разследвания. Да знаете: най-големите разследващи „журналисти“ всъщност работят в сянката на партиите.

Централните медии не публикуват разкрития за приятелите на своите собственици, тук едва ли има учудени. Но също и в НПО сектора има допустими и недопустими обекти за разследвания. Да го наречем селективна борба за правда.

Положението в България в момента е такова, че в който и сектор или регистър да бръкнеш, ще се сблъскаш с нередности. „Отговорните институции“ са съвсем наясно със ситуацията, но пасуват, докато не получат команда отгоре да „разследват“.

Това няма да се промени с нови и по-драстични разкрития, а само с възпитаване на нетърпимост към несправедливостта в обществото. На тази задача се бяха посветили прото-блогърите Каравелов и Ботев. Журналистиката може да изпълнява функцията си на куче-пазач само в общество, което държи на почтеността.

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Advertisements

Author: Vladimir Mitev

Жител на град Русе. Румъноговорящ. Locuitor orașului Ruse. Vorbitor de limba română.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s