Кодру Врабие: Българо-румънският мини-Шенген изглежда добра идея

codru-vrabie-900x450
Кодру Врабие (снимка: Влад Станчу, асоциация “Инк”)

Интервю с румънския експерт по добро управление за идеята за българо-румънски шенген, за подобна инициатива за регионален шенген в Западните Балкани и за препятствията през българо-румънското сътрудничество
Владимир Митев
След последния доклад на Механизма за сътрудничество и проверка Румъния и България остават извън шенгенското пространство. В този контекст блогът “Мостът на приятелството” се опитва да привлече вниманието към една малко дискутирана идея в нашите страни – създаването на двустранна шенгенска зона между България и Румъния. Ще бъдат публикувани интервюта с поддръжници и скептици на тази идея.
Кодру Врабие е граждански активист, обучител и консултант по въпроси на доброто управление, прозрачността, отговорността и почтеността в публичното пространство. Той е допринесъл за множество реформи в областта на правосъдието и публичната администрация в Румъния. Има бакалавърска степен по политически и юридически науки (от Румъния, България и САЩ) и магистърска степен по административни науки и европейски въпроси (Румъния, Холандия, Испания). Кодру работи от 1998 г. за гражданското общество в Румъния. От 2010 г. Кодру работи в рамките на програмата „Лидери в правосъдието“, която бе възпроизведена от 2017 г. нататък и в Република Молдова. От април 2018 г. Кодру се присъедини към екипа на telegraful.net – проект на Сдружение „Кураж напред“.

Господин Врабие, в интервю за българското списание „Тема“ от 2014 г. изказахте идеята за създаване на двустранен българо-румънски шенген. Имайки предвид, че подобен минишенген бе обявен от Сърбия, Албания и Северна Македония, моля Ви да се върнем отново на Вашата идея. Какви цели би имало подобно начинание? Какви предимства и недостатъци може да даде на двете страни реализацията на тази идея?
Много ми е приятно да си спомня за онова интервю. То бе първият път, когато се срещнахме, нали? Идеята за българо-румънски шенген не е задължително моя. Мисля, че съм чел за нея през 20112013 г., след което започнах да я обмислям по-сериозно и аз. Бих казал, че споразумение от типа на шенгенското би показало високо ниво на доверие между партньорските страни. Всеки вярва в способността и капацитета на другия да защити част от границата, като в замяна получава възможност да защити останалите си граници. Незабавното предимство е, че като използва относително еднакви ресурси, държавата може да се концентрира върху по-малък сегмент от входни пунктове, т.е. ще повиши своята ефективност в опазването на границите. Недостатъкът е, че всяка държава трябва да инвестира ресурси и в капацитета на партньорите от споразумението, дори и да става въпрос само за оценяващи мисии.
По онова време – няколко години след влизането на страните ни в ЕС, ми се стори, че идеята е много добра. Двете страни смятаха, че изпълняват техническите изисквания, че имат възможностите и капацитета да влязат в Шенген, но получаваха по-ниска степен на доверие от останалите европейски държави. Изглеждаше добра идея да се покаже, че имат доверие една в друга и че могат да премахнат границата по Дунава. Така те биха показали на останалите европейски държави, че България и Румъния наистина са готови да влязат в Шенген. Освен това биха дали първи знак, че разбират европейската интеграция и в двустранен план, а не само чрез отношенията си с Брюксел. Само че през 2019 г. мисля, че минишенгена на Западните Балкани е много по-интересен, отколкото този, който би могъл да съществува между България и Румъния.

Какво би значел българо-румънски шенген в технически категории – за режима за издаване на визите, за туризма, за икономическата дейност, за юридическата и управленска организация на една свободна граница? Как се разрешава проблема с трансграничната престъпност при положение, че няма граничен или митническси контрол? Ще се издава ли една виза за двете страни? Какво ще се промени за институциите по сигурността и реда в контекста на двустранен шенген?
Не съм специалист по тези въпроси, но мисля, че отговорите са очевидни. Относно визите и управлението на общата граница, мисля, че можем да използваме копие на шенгенската система с аналогична база дании. Относно престъпността, ще бъде упражнение в по-малки мащаби, отколкото, ако влезем в големия Шенген. За институциите ще възникнат същите промени, които биха влезли в сила, ако се присъединим към големия Шенген, само че ще трябва да управляваме 2-3 отношения, а не 25. Знаете как се казва – чрез упражнение към съвършенство. Мисля, че може да има смисъл да направим като във футбола – за да се поддържаме във форма да играем в дивизия Б, а когато има възможност да влезем в дивизия А. Идеята на този минишенген е да създадем заедно дивизия Б, за да се поддържаме във форма.

Сърбия, Северна Македония и Албания обявиха, че ще създадат малък ЕС в Западните Балкани – зона, в която ще има свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Как се обяснява тяхната инициатива? До каква степен тя е провокирана от вътрешно осъзнаване на нуждата от подобен съюз и доколко е реализацията на визия за Западните Балкани, която идват отвън за региона?
Според мене обяснението е подобно на това с дивизия Б, което дадох в предния си отговор. От икономическа гледна точка, шестте държави от Западните Балкани имат по-малко население от Румъния. С изключение на Албания, те са били част от бивша Югославия. Струва ми се естествено хората да искат да могат да се движат свободно в тази зона, без да имат нужда от визи и граничен контрол. Да, струва ми се естествено това да се случва в цяла Европа. Мисля, че ако направиш живота на хората по-лесен, те могат да се концентрират по-добре върху развитието на стойностни идеи, да създадат повече благосъстояние за своите близки. Споразумението за свободна движение на хората, стоките, услугите и капиталите означава именно това – прави живота на хората по-лесен и позволява на добрите идеи да се развият в по-широка географска зона. Струва ми се, че нуждата за това споразумение идва отвътре, а не е дошла отвън. Нека добавя още един детайл: държавите от Западните Балкани не се радват на много доверие в Брюксел и сред страните-членки на ЕС. Много е възможно те да не си вярват и взаимно. Мисля, че минишенгена, обявен в Нови Сад е опит за възстановяване на взаимното доверие между държавите от Западните Балканни, а не е само визия за икономическото развитие. Не е дори една малка дивизия Б на интеграцията в ЕС. От тази гледна точка може би управляващите тези държави са научили нещо добро от колебанията в София и Букурещ. Остава да видим как тези държави ще приемат новината, че Сърбия е сключила споразумение за свободна търговия с Евразийския икономически съюз, защото този жест може да се интерпретира като измяна на доверието или като форма на достъп до други пазари.

Страните от Западна Европа, които се противопоставят на присъединяването на Румъния и на България в Шенген, обвиняват Букурещ и София, че имат неразрешени проблеми относно корупцията и правосъдието. До каква степен българо-румънски шенген би помогнал да се разрешат проблемите в правосъдието, като се има предвид факта, че двете страни са технически готови да се присъединят към Шенген, т.е. няма какво повече да доказват способността си да управляват свободни граници?
Както казах, става въпрос за доверие. Докато има съмнение, че всеки може да влезе в България или в Румъния, като даде подкуп на митничар, в Брюксел, Париж, Виена или Берлин веднага възниква реакцията, че унгарската граница е по-добре защитена. Не знам дали е вярно, но мисля, че е добре да разбираме как действат умовете на хората, да приемем това и да работим по премахването на съмнения. Един дунавски шенген между България и Румъния само по себе си няма да помогне с нищо на разрешаването на проблемите в правосъдието, но може да покаже на европейците, че имаме вяра едни в други. В степента, в която времето тече, европейците могат да видят дали подозренията им са неоснователни и могат да ни дадат повече доверие.

Не е ли механизмът за сътрудничество и проверка компрометиран? Когато правителствата в Румъния и България са съюзни с Европейската народна партия, докладите отчитат прогрес. За сметка на това правителства, които се противопоставят на Европейската народна партия получават негативни доклади. Много привърженици на Лаура Кьовеши в София смятат, че българската прокуратура е нереформирана и сталинистка, но наблюдението над България е на път да бъде елиминирано без да има значителни осъждания на политици за корупция. В същото време Румъния измина дълъг път и имаше много осъдени политци за корупция, но получава негативни доклади, защото правителството на Социалдемократическата партия избра да промени балансите в правосъдието…
Гледам на Механизма за сътрудничество и проверка като на инструмент. Знаем, че всеки инструмент може да бъде използван по различни начини, но това не го компрометира. Например, ножът може да се използва, за да се реже хляб или за да се убие човек. Ножът няма да се компрометира, ако се използва по погрешен начин или с неморална цел. Няма да забраним ножовете заради това, нали? Само че ножът може да се компрометира, ако не е достатъчно остър. С тази метафора казвам, че Механизмът за сътрудничество и проверка е добър инструмент, въпреки че може да бъде критикуван, че не е достатъчно остър. За мене е безспорно, че България и Румъния са направили много по-бърз прогрес под Механизма за сътрудничество и проверка, отколкото ако бяха оставени без него. Мисля, че е очевидно е как България и Румъния имат още много да работят, за да стигнат до европейските стандарти. Само че целта на Механизма за сътрудничество и проверка не е да доведе тези страни до стандартите, а да гарантира, че са направили необратим напредък в посоката, водеща до стандартите. България явно е убедила, че въпреки че не е разрешила всички проблеми, е тръгнала необратимо по правия път. За разлика от Румъния, която показа, че се е отклонила от правия път и е тръгнала в грешна посока. Мисля, че тези неща нямат връзка с Европейската народна партия, защото господин Тимерманс (комисарят по правосъдието в комисията Юнкер) е от европейските социалдемократи и той бе най-острия критик на правителството на Социалдемократическата партия по въпросите на Механизма за сътрудничество и проверка.

Дали политическите мотиви, заради които на България и Румъния им се отказва влизането в Шенген не се дължат на специфичната им геополитическа позиция? Те се намират между Запада и Изтока. Исторически и културно нашите страни са имали много общи неща със Северния Изток (Евразия) и с Южния Изток (Близкия и Среден изток). Как може да бъде преодолян културния и геополитически разлом между тези страни и Западна Европа?
Не разбирам геополитиката и не мисля, че има културни фактори, които предопределят съдбата на една страна. За сметка на това мисля, че ако вземем решение за следвания път и ако работим сериозно в тази посока, можем да преодолеем всякакви препятствия. Струва ми се показателен фактът, обикновените българи и румънци се интегрира отлично в Западна Европа, когато отиват там, за да работят. Там се виждат изведнъж уважавани за своите качества, а това ги мотивира всеки ден да бъдат по-добре. Ключът е да изградим държавата си по този начин – с уважение към всеки гражданин. Тогава ще видим, че българите и румънците останали вкъщи ще стават с всеки ден по-добри. Няма магия в това. То е въпрос на здрав разум.

Връщайки се на идеята за българо-румънски шенген, забелязвам, че външнополитическите елити на двете страни не са изказвали публично подобна идея и може би не са я мислели сериозно. Трябва да се отбележи, че икономическите или туристическите връзки между двете страни са отлични, но във външната политика не са забелязват големи проекти на сътрудничество. Как можем да очакваме тогава толкова висока степен на сътрудничество, че да бъде направена границата свободна? Не би ли трябвало нашите общества първо да развият дух на сътрудничество преди държавите да се отворят реципрочно?
Мисля, че ще отнеса критика, ако кажа, че при нас се наблюдава липса на здрав разум в политиката. Обяснявам. Можем да кажем и че липсва визия. Външната политика при нас ми се струва прекалено концентрирана върху връзките с големите актьори на международната сцена. В същото време изглежда се игнорират ценни отношения със средни и малки актьори. Не съм експерт по международни отношения, но ми се струва, че това е подход от ХIX век, когато е било жизеноважно да се позиционираш в определена сфера на влияние. От тази гледна точка ми се струва, че Букурещ игнорира отношенията си със София, както игнорира и тези с Любляна, Хелзинки, Лисабон или Копенхаген. Ако нашите държави не поддържат и не насърчават по никакъв начин прякото трансгранично сътрудничество, не можем да получим значителна европейска интеграция. Пътят от Варна до Брюксел, както и този от Сучава до Атина зависи от нашата интеграция. Затова говоря за липса на здрав разум. Да, можем да си представим, че можем да пътуваме със самолет, но краве сиренето и овче месото имат нужда от по-евтини средства за транспорт. А добрите практики в местната администрация във Варна могат да бъдат приложени и в Сучава, но само ако хората се срещат, опознават, разговарят. Ако споделят проблемите си, нуждите и амбициите си. Едва тогава можем да кажем, че работят заедно за взаимно изгодни решения, т.е. европейската интеграция е успяла. Този дух на сътрудничество може да се появи от само себе си, само ако държавите поддържат и окуражават съществуването и появата на канали за общуване. Но нашите политици не могат да го разберат. Имат впечатлението, че само научените от немците уроци са ценни. Това ми се струва липса на практичен здрав разум. Защото немците (или французите, или шведите) не трябва повече да разрешават проблемите, с които ние се сблъскваме – румънците, българите, гърците, хърватите, балтийците. Не виждам загриженост нито в София, нито в Букурещ към двустранно отваряне на форми за сътрудничество между хората. Дори спрямо мостовете над Дунава не сме постигнали много.

Дали България и Румъния като държави и като външнополитически елити не са прекалено заети с промените в международните отношения в епохата на Тръмп и за това не си позволяват да са взаимно активни с подобна инициатива? Румъния има външнополитически интереси в Република Молдова, докато България претендира, че трябва да е водачът на Западните Балкани към ЕС. Къде е неизследваният външнополитически потенциал за взаимна дейност на двете страни? Има ли го в неправителствения сектор? В медиите? В други области, които могат да създадат промяна чрез мека сила?
Не мисля, че става въпрос за някакъв лукс и заради това не си го позволяваме. Според мене ние имаме капаци за коне на главите си и гледаме само в посоката на „великите сили“, губейки много стойностни възможности в малките и средните страни около нас. За неизследвания външнополитически потенциал, препоръчвам по-практическа дискусия с колегите от Global Focus – неправителствена организация, специализирана в тази област. Тя създаде вече база данни от експерти, които могат да „изнесат“ опита на румънския преход в други страни и събират периодично в списание „Източен фокус“ анализи за случващото се в Източна Европа и в източното съседство на ЕС.

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Author: Vladimir Mitev

Жител на град Русе. Румъноговорящ. Locuitor orașului Ruse. Vorbitor de limba română.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s