Резюме на книгата “Българо-румънски политически отношения (1944-1989 г.)”

Книгата излезе през юли 2020 г. (снимка: Мостът на приятелството)

Авторът на изследването – Спаска Шуманова предостави това резюме специално на читателите на блога “Мостът на приятелството”. То може да бъде свалено в .pdf формат от страницата на блога за електронни книги.

Различни са факторите, които оказват влияние върху развитието на отношенията между България и Румъния след Втората световна война. Обстоятелството, че те имат обща граница определя и непосредствените контакти във времето, белязани от моменти на сближаване и противопоставяне между тях. Без съмнение важно значение има попадането на двете страни в съветската сфера на влияние в края на войната, предопределящо и налагането в тях на политически режими от типа на съветския социализъм. Комунистическата партия, придържаща се към постулатите на марксистко-ленинската идеология, заема централно място в установената държавно-политическа система и определя целите, поставя задачите, ръководи процесите и дава оценка на постигнатите резултати във всички сфери на обществения живот в страната, както и в областта на външната политика и международната дейност. В този смисъл осъществяването на двустранните отношения между България и Румъния е зависимо от ръководните комунистически партии, а на по-късен етап – и от личните симпатии или антипатии на партийните и държавни ръководители на двете съседни страни. Принадлежността им към създадения Източен блок определя характера на техните взаимоотношения, въздействие върху които оказват проблемите и кризите, съпътстващи развитието на социалистическата общност през втората половина на ХХ век. Определящо влияние оказват и промените в отношенията между оформилите се след Втората световна война Източен и Западен блок, движещи се между крайното противопоставяне и опитите за преодоляване на противоречията чрез търсене на взаимноприемливи решения по острите конфликти, съществуващи между тях. 

След края на Втората световна война България и Румъния попадат в рамките на Източния блок, което предопределя и близостта както в следвания път на вътрешнополитическо развитие на двете съседни държави, така и в приоритетите на тяхната външнополитическа дейност: установяване на режими на „народна демокрация“ в условията на съветско военно и политическо присъствие; участие в последната фаза на войната без да получат статут на съвоюваща страна; уреждане на международното им положение чрез подписването на Парижкия мирен договор (10 февруари 1947); възстановяване на икономиката и разрушенията от войната; осъществяване на преход към налагане на съветския социалистически модел. 

През първите години след Втората световна война в българо-румънските политически отношения липсват сериозни противоречия. Двете страни пристъпват към разрешаване на проблемите, наследени от подписания на 7 септември 1940 г. Крайовски договор и връщането на Южна Добруджа от Румъния на България, предприемат стъпки към установяване на търговски и културни контакти, като най-значимият акт в сближението между тях е споразумението между министър-председателите Г. Димитров и П. Гроза (16 юли 1947) по основните клаузи на Дого- вора за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и РНР, подписан в Букурещ на 16 януари 1948 г. 

Главна цел на договора е гарантиране на националната независимост и отбраната на двете народни републики, създаване на условия за широко политическо, икономическо и културно сътрудничество. Новото в него е споразумението за съгласуване на стопанските планове на България и Румъния и на външноикономическите им отношения. С подписването на договора двете държави приемат всички спорни въпроси по- между си за решени и насочват вниманието си върху перспективите за бъдещо политическо и икономическо сътрудничество. 

Полското съвещание на деветте комунистически и работнически партии през септември 1947 г. слага край на народнодемократичния експеримент и ускорява процесите на налагане в източноевропейските страни на държавно-политически режими от съветски тип. Задълбочават се двустранните връзки между България и Румъния в политическата, стопанската и културната сфера, демонстрира се желание за сътрудничество, развитие на дружеските отношения, задълбочаване на взаимната помощ и подкрепа. В периода на „Студената война“, свързан с откритото противопоставяне и блоково разделение на Европа, двете държави са едни от най-лоялните сателити на СССР и участници в изграждането и утвърждаването на организациите на Източния блок – СИВ (25 януари 1949) и ОВД (14 май 1955). Те стриктно следват инструкциите на Москва и предприемат различни действия за укрепване на мира и за задълбочаване на двустранните си отношения. 

Смъртта на Й. В. Сталин и следваният от средата на 50-те години на ХХ век „нов курс“ на относителна либерализация на установения в източноевропейските страни държавно-политически и стопански модел, както и новите тенденции в международната обстановка, водят до промяна на позициите на двете държави в социалистическия блок и в отношенията им със СССР. Различията са естествен резултат от външнополитическия курс на НРБ и РНР и тяхното проявление се отразява и на двустранните отношения – те стават по-ограничени, а официалните срещи обикновено остават без конкретни резултати. 

Срещите на първите партийни и държавни ръководители Т. Живков и Г. Георгиу-Деж преминават почти изцяло в разглеждането на възникващите двустранни проблеми (определянето на границата между НРБ и РНР по р. Дунав, специализацията и кооперирането на социалистическите държави в рамките на СИВ, конфликта между Китай и СССР), без да доведат до взаимноприемливи решения. Най-важната стъпка, пред- приета за разширяване на политическите, икономическите и културните контакти между НРБ и СРР, както и със СССР и останалите държави от Източна Европа, е построяването на „Моста на дружбата“ над р. Дунав (официално открит на 20 юни 1954 г.), останал като символ на взаимоотношенията между България и Румъния, поели по пътя на социализма след края на Втората световна война. В историята на реализацията на този двустранен проект се фокусират всички особености в отношенията не само между България и Румъния, но и между СССР и източноевропейските страни от социалистическия лагер в края на 40-те – началото на 50-те години на ХХ век. 

Важен момент в еволюцията на социалистическа Румъния е т. нар. Декларация от април 1964 г., с която Г. Георгиу-Деж официално манифестира „независимостта“ си от Москва. Издигането на идеята, че отношенията между социалистическите страни трябва да се изграждат на основата на зачитането на националния суверенитет, равенството, ненамесата във вътрешните работи, поставя началото на отдалечаването на Румъния от Съветския съюз и държавите от ОВД, проявяващо се, от една страна, в придържането на Румъния към прилагането на марксистко-ленинските принципи при изграждане на социализма вътре в държавата, а от друга, в осъществяването на външна политика на основата на национализма. 

По-голяма активност в двустранните отношения настъпва след като през 1965 г. Н. Чаушеску поема в свои ръце партийното ръководство и държавното управление в Румъния, като се увеличава броят на проведените срещи и дискутираните теми между него и Т. Живков. В проведените разговори освен въпросите с двустранен характер (с акцент в областта на икономиката и търговията), на преден план се поставят и международни проблеми. Това се дължи на все по-категоричното противопоставяне на Н. Чаушеску на решенията и политиката на СССР като лидер на социалистическия блок (интервенцията на 5-те държави членки в Чехословакия през 1968 г., икономическата и военна интеграция в рамките на СИВ и на Варшавския договор), както и на амбициите му да играе водеща роля в международната политика. Честите контакти на Живков и Чаушеску са използвани от СССР (срещу предоставяне на икономически дивиденти за НРБ) за получаване на информация за решенията и позициите на румънското държавно и партийно ръководство, за конкретни- те идеи и действия на Н. Чаушеску и за задържането на СРР в рамките на Източния блок (СИВ и ОВД). 

От своя страна, румънското политическо и държавно ръководство демонстрира добросъседски отношения с България, с което се стреми да покаже, че политическата линия на Румъния се приема от другите социалистически държави и единствено СССР проявява „неразбиране“. Близките връзки на НРБ с Москва запазват за СРР възможност за евентуално подобряване на отношенията със Съветския съюз. 

През 70-те и 80-те години на ХХ век двустранните политически отношения между НРБ и СРР са белязани от разведряването около подготовката и провеждането на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (1975), „Втората студена война“, появата на „новото мислене“, разширяването на „гласността“ и обявяването на „перестройката“. В България и Румъния промените водят до отстраняването на Тодор Живков от властта (10 ноември 1989) и до свалянето и екзекуцията на Николае и Елена Чаушеску (25 декември 1989). 

През 80-те години официалните срещи между Т. Живков и Н. Чаушеску придобиват традиционен характер – обикновено веднъж или два пъти годишно. Конкретните резултати обаче са незначителни. Обсъжда- нето на наследените от миналото и възникналите в хода на развитието на двустранните българо-румънски политически отношения проблеми се подминават, а практическото им разрешаване се отлага във времето, което свидетелства за липсата на воля и съгласие между двете съседни балкански държави за взаимноизгодни отстъпки. 

На международната сцена Н. Чаушеску продължава да води противоречива политика: съчетаване на сътрудничеството със СССР и социалистическите държави с поддържане на „независима“ линия и роля на балансьор в отношенията между Москва, социалистическия лагер и Китай. Чрез използването на тактиката „поредни крачки ту на едната, ту на другата страна“ Румъния подхранва националната си амбиция за независима външна политика и водещ фактор на международната сцена. В тази ситуация Т. Живков продължава своята традиционно лоялна (но икономически изгодна) политика към СССР, запазвайки обаче ролята си на основен партньор на Румъния в рамките на Източния блок. 

Различията между България и Румъния се проявяват и в позициите им по въпросите на отношенията между балканските държави. Активността на румънската балканска политика се пречупва през стремежа тя да се използва като ефективно средство за издигане на мястото и престижа на Румъния в Европа и света. В дискусията по проблемите на Балканите Т. Живков и НРБ отстояват балансирана политика, която, от една страна, се придържа към позицията на СССР за непристъпване към многостранно сътрудничество, тъй като целта на СРР, СФРЮ и Гърция е намаляване влиянието на държавите-членки на ОВД и на СССР в региона, а от друга страна, за да не бъде изолирана НРБ от протичащите процеси в региона, споделяне на разбирането, че има общи въпроси, в чието решаване следва да участва и България, но без да се допуска създаването на регионален съюз. 

След 1985 г. предложенията на СРР за превръщане на Балканите в зона, свободна от химическо и ядрено оръжие отговарят на интересите и вижданията на НРБ. Съвсем ясна е еволюцията в балканската политика и на България – от изчаквателна и поставяща на първо място уреждане на двустранните спорни въпроси между отделните балкански държави, към подкрепа на идеята на СРР за провеждане на общобалканска среща на най-високо равнище. Това се дължи най-вероятно на настъпилите промени в рамките на Източния блок и света, на неудовлетвореността от социално-икономическото състояние на източноевропейските страни и призивите за преосмисляне на политическото взаимодействие и икономическото сътрудничество в рамките на блока. 

След налагането на „гласността“ и „перестройката“ от М. С. Горбачов, за Чаушеску отпада персоналната необходимост от Живков като „връзка“ в отношенията на Румъния със СССР. Това променя и основните теми в иначе интензивните двустранни срещи – акцентира се върху натрупаните проблеми най-вече в областта на икономиката, опазването на културно-историческите паметници на територията на Румъния, решаването на въпросите, свързани с влошаването на екологичната обстановка в Русе. Специалните отношения, създадени между Т. Живков и Н. Чаушеску, обаче се оказват недостатъчни за тяхното решаване. Без успех остават многократните опити на българската държава да предизвика предприемането на ефективни действия от страна на Румъния за съхраняването на българските исторически паметници и през 1988 г. сградата на българското училище „Христо Ботев“ в Букурещ е разрушена. След 10-годишно поддържане на проекта за изграждане на ХТК „Никопол – Турну Мъгуреле“ (1978–1989) партийните и държавни ръководители на България и Румъния вземат решение за временното му (оказало се окончателно!) прекратяване. Особено труден и практически нерешен остава тежкият проблем за замърсяването на въздуха над Русе от химическия завод „Верахим“ в Гюргево, премълчаван в продължение на 10 години (1981–1991). Кризата в социалистическата система, ограничаването на личните контакти между Живков и Чаушеску, външнополитическите и вътрешноикономическите проблеми на България и Румъния се оказват решаващи за невъзможността да се ликвидира екологичния проблем на гражданите на Русе и Русенско. 

През втората половина на ХХ век се установява практиката трудни- те и конфликтни теми в българо-румънските отношения да се решават на политическо ниво. Характерът на установените режими в двете съседни балкански държави извежда ключовата роля на комунистическите партии и техните лидери в решаването на възникналите двустранни проблеми. Опитите за урегулиране на съществуващите спорове се свързват не само с поставянето им на срещите между партийните ръководители, но и чрез инициирането на контакти на различни нива между партийните и държавните органи и създаване на комисии за търсене на приемлив изход в създадени ситуации на противопоставяне между България и Румъния. В случаите, при които икономическите и правните механизми и аргументи са безсилни, като последна инстанция се явяват политическите решения. Въпреки това те невинаги се оказват ефективни, каквито са случаите с опита да бъде решен по политически път важният за България проблем за опазването на нейните исторически паметници в Румъния, както и на посолския въпрос – успешно финализиран за Румъния в София, но неуреден за България в Букурещ. 

В заключение трябва да се подчертае, че политическите отношения между България и Румъния в периода 1944–1989 г. имат своите върхове и спадове, без обаче да се стига до тяхното прекъсване. Развитието им се определя както от принадлежността към социалистическата общност, така и от конкретните цели, които си поставят двете държави във вътрешнополитически и външнополитически план. В същото време в двустранните политически отношения се отразява специфичното място, което всяка една от тях заема в Източния блок, както и зависимостта им от СССР като лидер на социалистическата система и на международното комунистическо и работническо движение.

Прочети на румънски език!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s