Българо-румънски паралели: Николае Чаушеску и Тодор Живков

Държавните желеницни за гордост и в България, и в Румъния по времето на социализма (източник: Pixabay, CC0)

В продължение на повече от две десетилетия двустранните отношения между Румъния и България се характеризират с лична връзка между техните лидери. Характеристиките и съдбата на двамата лидери са представителни за двата народа

Илияна Марчева

Тази статия бе предоставена на блога от авторката си, която е професор по история в Българската академия на науките. Тя е част от серия, посветена на българо-румънските политически отношения през ХХ век, в рамките на която до момента блогът “Мостът на приятелството” е публикувал текстове или интервюта на Искра Баева, Даниел Кайн, Спаска Шуманова, Иван Думиника и Анета Михайлова – водещи историци, изследващи отношенията между българи и румънци в България, Румъния и Република Молдова.

Тодор Живков (7 септември 1911 г. – 5 август 1998 г.) и Николае Чаушеску (26 януари 1918 г. – 25 декември 1989 г.) се възприемат в научната литература  и в общественото съзнание като диктатори, установили лична власт в своите страни за около 30 години. В мемоарната и в научната литература отдавна са забелязвани сходните черти в режимите на двамата балкански лидери. Някои съвременници споделят, че между двамата ръководители дори съществувала надпревара и взаимно дебнене, а други – че Тодор Живков постоянно следял не само за промените в управлението, но и за установяването на личния режим на Чаушеску, издигането на членове на семейството му и въобще превръщането на Румъния, както и България, в некороновани монархии (1). Но като че ли се е наложила представата, че за Живков е по-характерна „меката” форма на авторитаризъм, докато за Чаушеску се говори в термините на съвършен диктатор(2). Изтъквани са в тази връзка и личностните им разлики и особено липсата на гъвкавост и усет към здравия разум и обществото у Чаушеску за разлика от Живков (3). Сочи се, че двата лидера приемат за себе си различни образи. Чаушеску се държи като Геният на Карпатите, отговарящ повече на манталитета на румънците, докато Живков продължава българската авторитарна традиция от времето на цар Борис ІІІ – на човек от народа. Така Живков гальовно и интимно  е наричан „Тато”, „бай Тошо”, докато Чаушеску официално е величан като „Кондукатор”- водач, кормчия, ръководител. 

Различната външнополитическа роля на двамата ръководители също като че наклонява везните да се търсят повече разликите между тях. Чаушеску се опитва да играе самостоятелна роля на международната сцена, да бъде излезе от сянката на Кремъл, докато Тодор Живков винаги следва плътно СССР.  Тези външнополитически различия дълго време допринасят за различното възприемане на двамата лидери. Различни са още техният живот и политическа смърт. Чаушеску е свален от народен бунт и набързо екзекутиран след един импровизиран военен съд. Докато Живков става жертва на вътрешнопартиен преврат. Но въпреки че е съден, има възможност да умре в дома си, макар и под домашен арест. Той доживява да види своето своеобразно реабилитиране – отново е приет в БСП. След смъртта му в родното му място Правец е поставен  барелеф с неговия образ. 

От дистанцията на времето сега, когато едноличното управление отново става актуален политически въпрос, потърсих примери за неговите измерения в близкото минало. В тази връзка си зададох въпросът дали Живков и Чаушеску повече си приличат или повече се различават, като двама представители на едноличното управление в условия на комунистическата диктатура. Затова реших да проследя техния път в политиката, да сравня по няколко показателя тяхното дълго присъствие във властта, както и причините за края на тяхната изглеждаща вечна всесилност. 

1. Началото на пътя – от село до върховете на властта. 

Техният възход в политическата кариера е доста подобен. И двамата са с беден селски произход, нямат висше образование и затова имат комплекси, макар, че Живков завършва като частен ученик гимназия. През 30-те години стават членове на комунистическите партии в своите страни: Жиков – през 1932 г., Чаушеску – през 1936 г. Двамата работят в столиците, което после ще се окаже важно за тяхната бъдеща кариера. Но бидейки по-млад, Чаушеску е по-активен в комсомола, за който отговаря по линия на ЦК на РКП, като член на Централната комисия за работа с младежта, и секретар на Букурещкия комитет на Комсомола, когато през 1940 г. е арестуван и хвърлен в затвор. Може да се предположи, че от този му комсомолски период се установяват връзки със средното поколение комунисти, което ще му помогне да се пребори по-късно със старата гвардия на Георге Георгиу – Деж. Но по-важно е, че той лежи в една килия с Деж, така че последният добре го опознава и това обяснява защо по-късно го лансира във върховете на властта(4).  

Излиза на свобода след 23 август 1944 г., когато съветските войски са навлезли в страната и комунистите са организирали въстание. От партиен секретар на районен комитет на Букурещ през 1946-1948 г., той става партиен секретар в провинцията, когато започва кооперирането в Румъния.  Това му помага да навлезе в проблемите на селското стопанство, както и да формира отношението си към този отрасъл, от който може да се взема всичко, за да се развива индустрията, и на който нищо да не се дава. През 1948-1950 г. е заместник-министър на земеделието, а през 1950-1952 г. е заместник министър на отбраната, отговарящ за политическата работа в нея, след като е завършил преди това 8-месечни курсове в Московската Военна академия(5). 

Оттогава тръгва нагоре неговата кариера в управляващата партия: през 1952 г. е  кандидат – член на Централния Комитет (ЦК), през 1954 г. е секретар на ЦК и кандидат–член на Политбюро. На следваща година – 1955 г., вече е пълноправен член на ПБ на ЦК, отговарящ за въоръжените сили и силите на реда и така имащ възможност да събира компромати за своите колеги(6). Тогава той е на 37 години. Пред очите му се разиграва борбата за власт, която води старата гвардия в партията. След разгрома на „московските” ръководители (Ана Паукер и Василе Лука) през 1952 г. няколко месеца преди да заеме своето място в ЦК , той става свидетел и на разправата с Лукрециу Патрашкану – обвинен в „десен уклон” и убит без съд и присъда в затвора през 1954 г. , за да не спре изборът на Хрушчов върху него, когато подема десталинизацията на сателитите(7). Така че в началото на кариерата си Чаушеску вече е усвоил и жестокото отношение към селото и безмилостните чистки като средство за политически просперитет. При това тези чистки имат за резултат румънизация на политическия елит в управляващата партия, едновременно с установяване на личен режим и култ към личността на Г. Георгиу-Деж. 

Причините за бързия възход на Чаушеску могат да се търсят както в личните му качества (съвременниците му разказват, че той бил доста амбициозен, много енергичен, показвал желание на учи и да възприема,) така и в особеностите на политическата борба. Неговото присъствие в ПБ не застрашава старата гвардия от т. нар. „затворническа фракция” на приятели на Георге Георгиу–Деж: Чаушеску е млад, изпълнителен и се оказва много подходящ в борбата за наследството на Деж. Самият Деж предлага за заместник своя приятел и генерален секретар на ЦК през 1954-1955 г. – Георге Апостол. Но другият претендент – министърът на Секуритате Александру Драгич, заедно с тогавашния министър-председател Йон Георге Маурер издигат Чаушеску с негово съгласие след кончината на Деж за генерален секретар(8).

Много подобна е политическата кариера на Живков, преди да излезе на авансцената в българския политически живот. През 30-те години е секретар на Ючбунарския ІІ районен комитет на БКП и член на Окръжния Комитет на БКП–София.  През първата половина на 40-те години той е организатор на партизанското движение около столицата, държи връзката между ЦК и създадената от него партизанската бригада „Чавдар”, което е предпоставка за участието му в завземането на властта на 9 септ. 1944 г. в столицата и дори за оглавяване за кратко време – от септември до ноември Щаба на Народната милиция. Именно на партизаните от тази бригада Живков ще се опира през целия период на своето управление като на най-доверени свои хора. Живков бързо прави партийна кариера: през септември 1944 г. става секретар на Софийския областен комитет на БКП, през 1945 г. е кандидат-член на ЦК, а през 1948 г. пълноправен член на ЦК и първи секретар на Софийския градски комитет на БКП по предложение на Трайчо Костов. Но именно него ще разобличава на организиран митинг в качеството си на ръководител на Софийската градска партийна организация. От януари 1950 г. той е секретар на ЦК и кандидат–член на ПБ, през юни 1951 г. вече е пълноправен член на ПБ, а от март 1954 г. по предложение на Георги Чанков става първи секретар на ЦК. По този начин, работейки в столицата Живков влиза в орбитата на вниманието и на Георги Димитров и на неговия приемник Вълко Червенков.  Избирането му за първи секретар на ЦК все още не означава изместване на Червенков, който въпреки че се отказва от поста генерален секретар, ръководи работата на ПБ и оглавява правителството. Но именно отказът на Червенков от формалното ръководство на партията го лишава от партийна подкрепа, когато Живков започва своя заговор за свалянето на лидера(9). 

За издигането на Живков изиграват важна роля несъмнено неговите делови качества – добри организаторски способност, умението да схваща основните идеи, бързата реакция, хитрост. Но също така, както и при Чаушеску, значение има и друго съображение да бъде издигнат на този важен пост:  Живков е от средно поколение ръководители, които изглеждат със слаби позиции по време на започналата във връзка с десталинизацията борба за власт. Затова като компромисна фигура, но опознаващ постепенно апарата, той става притегателна фигура за комплотаджиите, водени първоначално от Вл. Поптомов, който се обръща именно към Живков, за да сподели за безобразията при Червенков. По-късно нишките на заговора за свалянето на Червнеков плътно се държат от Живков. Тук той проявава най-добрите си качества на политик, сред които – смелост, съобразителност, премерен риск, коварство, за да обедини около себе си потенциалните си съперници за позициите на Червенков и да ги противопостави един на друг. Така той използва Антон Югов, Георги Чанков и Райко Дамянов срещу доскорошния им приятел – Червенков през 1956, а сетне Югов срещу Чанков през 1957 г., възползвайки се от кремълските битки – свалянето на групата на старите сталински кадри около Молотов, за да се освободи от Чанков. През 1961 г. Живков намира начин да се освободи окончателно не само от по-възрастните и заслужили в борбата до 9 септ.1944 от Д.Терпешев, Йонко Панов,  Г.Чанков, но най-вече с Вълко Червенков. През 1962 г. , при втората вълна на десталинизацията, давайки привилегии на борците против фашизма от старото поколение, а същевременно назначавайки свои хора от по-младото поколение и в ПБ, и в МВР и в Министерство на отбраната, той се разделя и с Югов. Рисковете, които поема в политическата борба са премерени, защото Живков има подкрепата на Кремъл, дори се консултира преди свалянето на Югов директно с Хрушчов (10). 

В навечерието на VІІІ конгрес – ноември 1962 г. Живков окончателно заклеймява и отстранява от всички длъжности старата кохорта от елита, компрометирала се със сталинските репресии като Руси Христозов, Георги Цанков, Иван Райчев, Апостол Колчев. Тогава е окончателната разправа с Вълко Червенков – той е дори изключен от БКП(11).  В резултат от действията си Живков се окопава във властта, и държейки партията като първи секретар на ЦК на БКП, той през 1962 до 1971 г. поема и поста министър-председател на НРБ. През 1971 г. с новата Конституция той става председател на новооснования Държавен съвет и така поема функциите на държавен глава. Ето защо се отказва от поста министър-председател, но остава ръководител на БКП. 

Може да се заключи, че в пътя към властта на двамата лидери им помага борбата за власт във връзка с десталинизацията, която се провежда в цяла източна Европа. Те се оказват подходящите хора, изглеждащи временни в битката за властта. Но избрани по конюнктурни съображения на върха на йерархичната политическа система в България и Румъния, и двамата успяват да се възползват от възможностите на системата, за да установят лична власт.

2. Установяване на личната власт

През втората половина на 60-те години и първата половина на 70-те години двамата лидери провеждат чистки и реформи в управлението на страните си като концентрират все повече власт и постепенно установяват лична власт. В тази връзка важна роля имат и тайните служби, и особено прословутата Секуритате на Чаушеску. Нейната роля заслужава отделен анализ, но следеното на инакомислещите и сред обществото и сред номенклатурата, събирането на компромати за нея, е общо за всички социалистически страни.  Особеното при Румъния идва по-скоро през 80-те години, когато Секуритате действа чрез слухове, един от които е че всеки четвърти румънец е доносник на тайните служби(12). 

Явно това устройва номенклатурата, защото вече няма затвори и разстрели за изпадналите в немилост, а смяна на постове и в най-лошия случай – посланически места някъде далече. Живков изпраща Чанков посланик в Бразилия, по-късно в Белгия и Люксембург. Друг пристан за неуспелите да се задържат политици главно от старото поколение като Младен Стоянов и др., Живков намира в НС на ОФ, наричан от тях „долината на мъртвите лъвове.” Трети отпраща на пенсия като например Петър Георгиев и Кирил Лазаров. Заедно с това дава път на технократите, т.е на онези специалисти, които са преди всичко професионалисти в своята област, разбира се и са предани комунисти, но с партиен стаж не в нелегалния период, а в настоящето. През 1962 г. Живков издига и много свои връстници и по-млади дейци във висшите етажи на партията. Това са Начо Папазов, Митко Григоров, Борис Велчев, които стават секретари на ЦК. За свои заместници на премиерския пост през 1962 г. Живков избира също така младите Живко Живков и Станко Тодоров. А за негов заместник в секретариата на ЦК е посочен Митко Григоров. Тогава Живков се опитва да ангажира отговарящите в ЦК за отделните ресори в правителството, като ги обявява за  министри без портфейли(13).

Свалянето и  издигането на кадри от различни поколения, реорганизациите на апарата и на правителството – в името да запази властта за себе си – това са характерните черти на режима на Живков. Така неговият отдавнашен опонент още през 30-те години, а по-късно заместник-премиер при правителствата на Червенков и Антон Югов – Райко Дамянов е свален през 1962 година. През 1966 г. издига старите партийни кадри Тодор Павлов и Цола Драгойчева за членове на ПБ, въпреки личната си неприязън към тях. Едновременно с това отстранява от ПБ Митко Григоров, поради подозрения за опити на последния да го измести от сърцето на кремълските ръководители. Следващият му удар е върху младото поколение – той се стоварва върху Иван Абаджиев – първи секретар на ЦК на ДКМС от 1958 до есента на 1964 г., на 9 конгрес на БКП през ноември 1966 г. става кандидат –член на ПБ, явно, за да служи за противовес на старите кадри в ПБ. От април 1971-1974 г. е секретар на ЦК. Популярността му расте в страната и в чужбина и затова Живков се поддава на внушенията на Тано Цолов: ”Вземете първите секретари на Окръжните Комитети на БКП в страната. Почти половината са възпитаници на Комсомола от времето на Абаджиев, негови хора. Почти толкова и са и в състава на ЦК, на окръжни народни съвети. Съвсем близко до ума е, че в един момент под негово ръководство (на Иван Абаджиев) могат да сменят всеки от нас, когото си поискат.” (14) За да предотврати това на пленум на ЦК – юни 1974 г. Живков предлага да се извади Абаджиев от състава на ПБ и  секретариата на ЦК, заедно с Венелин Коцев, Костадин Гяуров. И тримата стават посланици – Абаджиев в Букурещ, Коцев – Алжир, Гяуров – в Африка, после в Монголия(15). 

През май 1977 г. Живков организира свалянето на очерталия се като втори човек в партията Борис Велчев. Той е изваден от ПБ и е освободен като секретар на ЦК, като остава депутат и член на ДС и заема незначителния пост председател на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество. Неговото сваляне е последвано от подмяна на партийните билети, при която 38 500 души загубват партийно членство, който факт заедно с подмяна на кадри в провинциалните партийни организации се тълкува като поредна политическа чистка на Живков(16). 

Заедно с непрекъснатото изтласкване на кадри, Живков не използва репресиите за сплашване на непокорните. Заговорниците от 8 април 1965 г от прокитайската и проалбанска група на Цоло Кръстев, ген. Цвятко Анев и Иван Тодоров-Горуня не са екзекутирани, а осъдени на различни срокове затвор. Същевременно Живков  опитомява отстранената стара партийна гвардия със създаването на 30 септември 1959 г. на Комитета на борците против фашизма и капитализма, със система от привилегии за четирите категории борци. Към нея се добавя и Решение В 29 от 27 декември 1962 г. на Политбюро, с което се осигурява безплатна храна на членовете и кандидат-членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на членовете на ЦК, както и поевтиняване на храната за секретарите на окръжните комитети на БКП, членовете на Централната контролно-ревизионна комисия и на секретаря на БЗНС(17). 

Горе-долу по същата схема се води политическата борба в Румъния през втората половина на 60-те години и първата половина на 70-те. Така през 1967 г. Чаушеску, използвайки компромати, постига злепоставянето на Георге Апостол, когото изключват от ПБ, правят председател на профсъюзите, а в последствие изпращат посланик в Аржентина и в Бразилия.  През 1968 г. Чаушеску сваля и своя бивш съперник Александру Драгич, достатъчно компрометирал се като министър на Секуритте по време на сталинските чистки в Румъния. След това идва редът на Киву Стойка: председател на Държавния съвет в периода 1965-1967 г.. В началото на  70-те години Стойка загубва всички държавни постове и,  бидейки  също злепоставен, завършва живота си със самоубийство. През март 1974 г. Йон Георг Маурер също е принуден да подаде оставка от заеманите длъжности, защото си позволил на критикува Чаушеску от т.нар. либерални позиции. Оставката е мотивирана – заради здравословни проблеми(18). 

Така Чаушеску успява да се оттърве от всички  бивши съратници. Нещо повече, той инициира през декември 1967 на Националната партийна конференция промяна в управлението на страната, подобно на предприетата по-рано от Живков – сливане на партийния и държавен апарат, за да няма дублиране и паралелизъм във функциите им, което усилва ролята на комунистическата партия в обществото и е предпоставка за концентриране на властта у Чаушеску. Тогава той е не само генерален секретар на РКП, член на изпълкома и на постоянния президиум на ЦК, възглавява Държавния съвет, а от есента на 1968 във връзка с Пражката пролет става върховен главнокомандващ. От тогава той въвежда практиката министрите да се отчитат пред  политическия изпълком на ЦК на РКП. Наред с това  е избран и за председател на преименувания от Фронт на народната демокрация във Фонд на социалистическо единство – обединяващ всички масови организации в Румъния (аналог на Отечествения Фронт в България), а през март 1974 г. с явно гласуване той  е избран от Великото национална събрание за президент на страната с функции на държавен глава, върховен главнокомандващ, председател на Съвета за отбрана и председател на Държавния съвет(19). 

В хода на управлението му неговите опоненти, сред които Вирджил Трофин, Паул Никулеску-Мизил (министър на образованието – 1972-1976, на финансите – 1978-1981 и др.), Йон Илиеску, въпреки, че губят позиции в партийната йерархия, никога не биват арестувани, нито са подлагани на репресии. Чаушеску избягва насилието, когато може да постигне подчинение по друг начин – чрез заплахи и купуване на подчинение. Защото следва златно правило – да не създава мъченици. Подобно на Живков и при ЦК на РКП е създадено „Бюро за обслужване и снабдяване” на висшите функционери и членове на техните семейства, което безплатно им предоставя жилища, мебели, храна, дрехи(20). Чаушеску се радва на значителен кредит на доверие от страна на Запада, както и от страна на румънското общество. Затова той успява да се справи и с критиката на заслужилия участник в събитията от август 1944 г. Константин Първулеску, направена на ХІІ конгрес на РКП през 1979 г., във връзка с която провежда чистка на 30 хил. партийни членове същата година(21).

Така, за да циментират властта си и Живков, и Чаушеску овладяват всички висши партийни и държавни постове в системата на партийната диктатура, отстранявайки своите съратници и хората, на които дължат издигането си. Всичко това им позволява дълго време да са на власт и държат в ръцете си номенклатурата, за да не може да ги свали. Механизмите за управление на включват даване на привилегии на номенклатурата, както и провеждане на непрекъснати реорганизации в управлението, както и  установяване на „култ” към личността.

3. „Култът” към личността 

И за Живков, и за Чаушеску, дошли на власт след развенчаване на култа към личността от средата на 50-не и началото на 60-те години, е характерно установяване на своеобразен “култ”. Струва ми се, че пишейки за него, е по-правомерно да бъде слаган в кавички, защото каквито и хвалебствия да се сипят от пропагандата, от пленумите, и от художествените произведения, те нямат характера на искреното идолопоколнничество, както е по времето на класическия култ към Сталин в СССР. Но също така е видно, че и номенклатурата, и част от националната интелигенция активно се включват в установяване на този култ и в двете страни.  

„Култът” към Чаушеску се заражда сред румънската номенклатура. На 10-ия конгрес на Румънската Комунистическа Партия през 1969 г. за пръв път се предлага от секретаря на Букурещкия комитет на партията Г. Чиоаръ да се избере генерален секретар пожизнено. Заради „скромността” на Чаушеску това предложение не е гласувано, но едновременно с това той променя уставът така, че генералния секретар да бъде избиран от конгреса, а не от ЦК; уж по-демократитично, но всъщност правещ го по-независим от румънската комунистическа номенклатура(22). Именно на конгреса на РКП през 1969 г. прозвучават възгласите „Чаушеску-народ”, после започват да се появяват възхвали за него като за вожд в офизицоза „Скънтя” и към началото на 70-те Чаушеску започнал да вярва на възхвали от сорта: „Хора като мен се раждат едни на 500 години”, или „по време на Чаушеску румънската икономика е достигнала такава степен на развитие, че предизвиква възхищението на целия свят.” Израз на този култ стават двете румънски награди за вожда – през 1964 г. той е обявен за Герой на социалистическия труд, а през 1971 г. – за Герой на Социалистическа република Румъния(23). Този култ се базира в началото на подкрепата на обикновените румънци, на антируските им настроения, както и на простолюдни нагласите за водача – герой в румънската история: Дечебал (Децебал),  Йон Антонеску, Щефан чел Маре  (Стефан Велики) и т.н. (24) 

Но Чаушеску печели и румънската интелигенция през втората половина на 60-те години с независимата си  от Москва външна политика, с осъждане на интервенцията на Варшавския договор в Прага. Традиционната русофобия на румънската интелигенция осигурява подкрепата на комунистическия национализъм, който е важна черта от управлението на Чаушеску. Моделирането на единна румънска нация чрез културна асимилация на малцинствата е сред главните задачи на Чаушеску, както и на неговите предшественици, а в научен и културен план това осигурява работа и престиж и на румънската интелигенция(25). Това се вижда и в историческите трудове, излезли по това време, и в общата насока на пропагандата(26). Така през 1974 г. в Програмата на РКП е включена схемата на национализма, която трябва да въплъщава и румънската историография(27). Особено импонира обвързването на режима на РКП, оглавявана от Чаушеску с епохата на разцвета и величието на Румъния от времената на Щефан чел Маре и на Михай Витязул  (Михаил Смелия). Статии и книги по съвременната история задължително започват с дако-гетите, с борбите за национална независимост, с революцията от 1848 г., за да подхванат времето след 1965 г., което започва да се нарича „златна епоха в историята на Румъния(28). 

Пропагандата налага величаене не само на вожда, но и на конгреса от 1965 г., както в България става с Априлския пленум 1956. Въпреки че автономната външна политика на  Румъния е очертана още по време на Г.Г-Деж и най-вече през април 1964 г.,  пропагандата я свързва с избирането на Чаушеску на конгреса 1965 и затова той става обект на възхвала(29). 

Румънската интелигенция доста добре се справя със задачата да придаде на Чаушеску образа на гения на Карпатите, като същевременно в неговия път се вижда пътят на развитието на Румъния през ХХ век. Така във в. “Съвременник” от 20 януари 1978 г. в редакционна статия се казва: “Чаушеску бе роден селянин, той става работник, той се учи неуморно и е сега интелектуалец. Тази тройна същност: селянин, работник и интелектуалец е това, което струва ни се, е ключът, който дешифрира великата личност на другаря Николае Чаушеску”(30). Особено откровени хвалби се сипят по повод рождените дни на Николае Чаушеску. Тогава и известни, и треторазрядни поети заедно с пропагандата го величаят за «Гения на Карпатите», «Велик водач, и без притеснение лансират представата за «Ерата на Чаушеску»(31).

«Култът» помага на Чаушеску да се укрепи сред номенклатурата допълнително.  След отстраняването на Маурер през 1974 г. Чаушеску придобива все по-голямо самочувствие и все по-рядко търпи възражения дори поднесени в най-внимателна и коректна форма. Същевременно членовете  на партийното и държавно ръководство започват да не му съобщават факти, които могат да предизвикат президентската истерия. Така той все повече управлява страната, изхождайки не дори от украсена информация, а от собствените си представи, нямащи много общо с действителността. Повярвал си, че е свърхчовек, той си позволява да крещи дори на хора от висшето ръководство, при това публично. Така постъпва с външния си министър, посланика и ръководителя на постоянното представителство на Румъния в ООН, които не успяват да му организират исканата от него среща с държавния секретар на САЩ Сайрънс Ван(32). 

Самочувствието на Чаушеску се подхранва и от вниманието на Запада. Той е хвален от големи политици, като Ричард Никсън през 1969 г. и Маргарет Тачър през 1982 г. Нещо повече, независимо, че впоследствие западните политици и преса не искат да си спомнят, през 70-те години Чаушеску получава много международни отличия – отличието на френския легион на честта, финландския орден на рицарите на бялата роза, датски, британски и други ордени, извън дежурните за социалстическия лагери или страни от третия свят награди(33). От 1970 г. до 1983 г. са публикувани 125 книги за Чаушеску в 34 страни, на 21 езика. Западни  журналисти като британецът от индийски произход Роберт Говернд и французинът Мишел Пиер Хамеле доста се стараят да представят биографията на Чаушеску като голям политик, бидейки допуснати до него(34).

По подобен начин се задейства и «култът» към  Живков. Пропагандата в началото на 60-те години по познатия от преди начин фокусира вниманието само върху първия секретар. Така, че се стига до възклицанието на Антон Югов: “Няма ли Априлски пленум за нашия печат?”(35). А на пленума от 28-29 ноември 1961 г. българската номенклатура прави несполучливи опити да разграничи култа към Червенков и налагащия се «култ» към Живков, като се опитва да представи единия като абсолютен диктатор, а другия като ръководител. Така Пеко Таков риторично възкликва:”Изяснили ли сме разликата между култа и ръководителя? Защо се стесняваме, когато трябва да споменем името на др. Живков? Или си мислим, ако го споменем втори път, няма ли да отидем към подхалимство (подмазвачество-б.а).” Нагласите на номенклатурата за нов култ изразява най-ясно Стоян Гюров, който призовава “писатели и поети да пишат песни и стихове, свързани с новия пролетен, с априлския вятър” и да не се страхуват да славят новото ръководоство в лицето на Живков(36).

Така в хода на своето политическо утвърждаване, Живков все повече се поддава на съблазните да се развие своеобразен „култ” към неговата личност.  Повечето работили с него през 60-те години смятат, че тогава той все още е спазвал нормите на колективно вземане на решения, че вниквал в проблемите, проявявал „хубава селска простота и скромност”(37). Но опиянението на Живков от властта не закъснява да даде своя лош резултат в подкрепа на създавания към него „култ”. Самият той активно и съзнателно направлява този процес. „С годините Живков все повече растеше в собственото си съзнание. Засилваше се чувството му, че е непогрешим, че е незаменим[….].Обграждаха го повече хора, особено от интелигенцията – повечето за да го използват, и той се поддаваше на ласкателствата им. […] Култът менеше методите, но запазваше принципите: трайно единовластие […] да отстранява всеки, който може с интелектуалното си равнище да засенчи него, Първия. Затова издигаше по правило посредствени хора, не непременно глупави, но без възможности да надхвърлят неговото равнище. Така бе и в политиката, и в литературата и в науката и дори в техниката […] Живков тайничко контролираше всичко.”(38) 

Той не допуска друг освен него да бъда докладчик по важни въпроси в ЦК и ПБ, за да изпъкне. Инспирира периодично кадрови смени и в ПБ, и в ЦК и в МС, за които се твърди, че са от  „… са от земляческия и роднински кръг на Живков”. Той също се стреми да се обгражда с подчертано лично предани сътрудници. Така се издигат хора от ботевградския район, от семейния клан на Малееви, както и кадри с петно в миналото си.”(39)  Обграждането със предани хора, ласкаенето му като „архитект на социализма” съдействат за налагане през 70-те и 80-те години на стил на управление, формиран в тесен кръг от няколко души. Това води до подкрепа на всякакви хрумвания, реформи и нови идеи, които той безкритично налага, скривайки своите комплекси за ниско образование.  С годините Живков става все по-самоуверен и все по често е поощряван и от най-близките си сътрудници. Така началникът на канцеларията му Н. Яхиел признава, че помощниците на Живков …”постепенно ставахме все по-малко взискателни – да не би нашите бележки да породят у него излишни комплекси…, а надделяваше вече и желанието да се докараме”(40):

Овладяването на интелигенцията е друга важна задача на Живков, защото от нея като посредник между властта и обществото зависи дълголетието му в политиката. Именно интелигенцията е най-важна за създаване на култа към личността. Флиртът на Живков с интелигенцията започва още през 1957 г., като съчетава толерантност с натиск и така печели част от нея, за да се укрепи в общественото съзнание. Той оформя кръг от привилегировани творци, с които обсъжда културната политика и които лансира на високи постове в партийната, държавната и обществена йерархия. В ловната дружинка, с която Живков си почива по време на лов, са много изтъкнати писатели и художествени творци. Официалните срещи с творческите съюзи особено този на писателите са едни от най-сигурните канали за въздействие и контакти с творците, както и поздравленията по случай юбилеите им. Живков е арбитър за спрени постановки, книги и филми, той се стреми да не настройва срещу себе си интелигенцията. Голяма част от интелигенцията отговаря с израз на благодарност и послушание, олицетворение на което е поетичната поредица „Априлски сърца”(1981 г). В нея Живко е сравняван с Левски, Ботев, наричан е „млад вестител”, „верен навигатор и строител на древната ни българска Родина” и пр(41). 

Национализмът, който е одържан да не добие антируски характер, е друга линия на вътрешната политика, която осигурява на Живков подкрепата на интелигенцията, нейното участие в изграждане на „култа”. Особено благодатна в това отношение е политиката през 70-те години за отваряне на България към света и същевременно за нарастване на националното самочувствие с пропагандиране на българското културно наследство – Тракийската изложба, изложба на 1000 години българска икона и др., едновременно с подготовката за тържествено честване на 1300 години от основаване на българската държава. Много средства са отпуснати за събиране на материали и за написване на  многотомна история на България, за развитие на тракологията, за изграждане на Национален исторически музей. Направени са игрални филми за създаване на българската държава, за покръстването на българите и за създателите на славянската писменост, които се ползват с голяма популярност. Така национализмът става онази дисидентска ниша, в която властта съзнателно насочва интелигенцията, включително и научната(42).  

 4. Установяване на некороновани монархии

И двамата лидери през 70-те не само съдействат за „култа” към техните личности, но установяват подчертана семейственост в управлението. Това дава повод да се заговори за стремеж за създаване на династии и за превръщане на двете съседни държави в некороновани монархии. 

Съсредоточавайки в ръцете си всички кадрови въпроси, заедно с големия брой правомощия, Чаушеску започва да издига и цени кадрите по степента на личната им преданост към него(43). А от съпругата си той по-предан човек няма. За съжаление, тя се оказва недостатъчно образована, но твърде властна жена, с големи амбиции, която, вместо да е коректив на мъжа си, изцяло съдейства за развитието на манията за величие у него. Особено се засилва присъствието в румънския политически живот и във външнополитическите изява на „академик” Елена Чаушеску през 70-те години. Тя става член на ЦК през 1972 г., като преди това получава диплома за инженер-химик от Политехническия институт. Знанията й били на твърде ниско ниво, но това не попречва впоследствие да защити дисертация и да бъде произведена за академик. Злите езици говорят, че специален научен колектив пишел от нейно име трудове. 

Елена Чаушеску курира науката, културата и социалната сфера. Нейното влияние в политиката се закрепва през 1980 г., когато става първи заместник министър-председател. Именно първо през нея в кабинет №2 в ЦК на РКП минават всички служебни документи, на които тя предварително поставя резолюции, включително и по кадровите въпроси, преди да се предоставят в кабинет №1 на Чаушеску (44). Тя имала свое обкръжение от доносници, начело с министъра на вътрешните работи Тудор Постелнику. Техните доноси заедно с лошия й женски нрав определяли кадровата политика на Чаушеску(45). Ето защо не  е странно, че Франсоа Митеран в разговор с М. Горбачов ще посочи на 5 юли 1989 г.:” …На всички е ясно, че Румъния – това е истинска диктатура. Единственият неясен момент е чия е тази диктатура: на самия Чаушеску или на неговата жена?…”(46)

Освен съпругата си, Чаушеску назначава своите братя на важни ръководни длъжности: Николае Андруцa – ръководител на учебния център на тайната полиция; Марин – дипломат и търговски представител, Илие – заместник-министър на отбраната, ръководител на политическото управление на армията, Йон – заместник-министър на земеделието. Съпругът на сестра му Елена Бърбулеску е секретар на ЦК на РКП. Роднините на съпругата му също заемат важни постове. Така братът на Елена Чаушеску Барбу Петреску е секретар на Букурещкия градски комитет на РКП, а съпругът на сестра й – Корнел Буртика е председател на Националния съвет по радио и телевизия(47). През 80-те години Чаушеску ще се опита да лансира и своя любим син Нику в голямата политика – прави го министър на младежта, ръководител на Комсомола, член на ЦК. Но той не оправдава надеждите на родителите си да се подготви за техен наследник – твърде разглезен е и затова през втората половина на 80-те е изпратен в Сибиу като секретар на окръжния комитет на РКП(48). 

Живков, подобно на Чаушеску е много привързан и предан на своята съпруга – д-р Мара Малеева. От спомените му личи особеното чувство на пиетет, с което той пише за нея и за нейното семейство, чувства се неговата гордост, че тя лекарката го избрала за свой съпруг – печатарския работник и партиен организатор(49). Двамата били много духовно свързани. Но тя, за разлика от Елена Чаушеску, е скромна жена, която го информирала за проблемите на обикновените хора и на номенклатурата. Така не му спестявала нередностите в обществото, държала го на пулса на живота(50).   Ето защо повечето изследователи говорят, че истинският “култ” към Живков се развихря, когато през 23 октомври 1971 г. умира съпругата му и няма кой да играе ролята на коректив(51). Не случайно голяма част от висшите български и съветски награди са дадени на Живков през 70-те години. Той е удостоен със званието ”Герой на социалистическия труд” през 1961 г. два пъти – през 1971 г. и през 1981 г. е обявен за Герой на Народна Република България, а през 1977 г. – за Герой на СССР и през 1976 г. става лауреат на Международната Димитровска награда(52). 

Семействеността при Живков е свързана с дъщеря му, която именно през 1971 г. започва своята политическа кариера. Нейният път в управлението започва първоначално по внушение на двама приближени на Т. Живков. Стремейки се да му се харесат, те изтъкват, че дъщеря му има необходимите качества за ръководна длъжност. Като всеки баща и Живков проява доверчивост, когато става дума за децата му и дава съгласието си Людмила Живкова да бъде  назначена за заместник – председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина през 1971 г. Людмила пристъпва плахо към ръководните си функции, но скоро стремежът й да насочва по-важна област я прави заместник – председател на Комитета за култура 1972-1973 г., а от 1975 г. става негов председател. От 1976 г. е член на ЦК на БКП, а от юли 1979 – член на ПБ. Това че става член на ПБ е знак, че Живков я готви за свой заместник. Този знак е разчетен неодобрително от обществото, което не винаги разбира смисъла на културната политика на Живкова, нейните грандиозни начинания, не съответстващи на мястото и ролята на България в световния културен обмен. Но именно като дъщеря на първия партиен ръководител, Живкова успява да прокара своите замисли.(53) Макар че и нейното научно авторство се подлага на съмнение, тя, в сравнение с Елена Чаушеску, е доста по-образована, покровителства интелигенцията и реализира широки международни контакти.  Така тя служи за известен противовес на баща си и омекотява от една страна, възприемането на неговата еднолична власт от интелигенцията. Но, от друга страна, усилва инстинкта на творците да бъдат близо до властта. Тодор Живков през 70-те години лансира и своя зет – брат на съпругата си  д-р Атанас Малеев, когото прави председател на Медицинската академия и заместник –министър на здравеопазването. А съпругът на Людмила  – Иван Славков оглавява Телевизията.

След кончината на дъщерята на 21 юли 1981 г., Живков отново допуска рецидиви на “култа” към личността си с открития на 4 септември 1981 г. – 3 дни преди 70-ия си юбилей – в Правец монументален паметник в цял ръст, изработен от скулптора Величко Минеков и архитекта Лозан Лозанов. Тази тенденция се проявява и с широко рекламираните филми на Христо Ковачев “Човек от народа” и “Ударът” на Борислав Шаралиев, с уникалния поетичен сборник “Априлски сърца”(54). Това е съпроводено с поредната политическа разправа със смятания за негов наследник секретар по идеологическите въпроси, член на ПБ Александър Лилов, който е отстранен от позициите си  на 21 август 1983 г. с обвинения, че не се занимава с икономическите проблеми, че групира около себе си интелигенцията и развява знамето на либерализма(55). През 80-те години на политическия хоризонт ще изгрее и ликът на неговия син – Владимир, който по некадърност и незаинтересованост към делата, за които е натоварен да отговаря, се доближава до сина на румънския колега, а не до своята сестра. Той е избран на 4 юли 1989 г. за завеждащ отдел „Култура” към ЦК на БКП. 

5. Едноличната власт – вътрешно и външнополитически аспекти

Популярността на двамата вождове не може да се свърже само с политическите им качества, както и с доброволния отказ на комунистическата номенклатура от борба за власт в името за запазване на своите привилегии и статут. Още повече с оказалата се твърде нетрайна семейственост. Трябва да се държи сметка, че през втората половина на 60-те и през 70-те години и двете балкански страни се развиват с високи темпове, стигат едно прилично средно ниво на развитие за Европейския континент. Най-страшните години – на колективизация, на първите стъпки в индустриализацията вече са зад гърба на народите и в двете съседни страни.  

През този период и в Румъния и в България се наблюдава разцвет на т. нар. потребителски социализъм, издигане на жизнения стандарт на населението и очертаване на едно постъпателно развитие, което в България е наречено „изграждане на развито социалистическо общество” (РСО), а в Румъния – на „всестранно развито социалистическо общество” (ВРСО). В България изграждането на РСО заляга в Програмата на БКП на Х конгрес 1970 г., а в Румъния – „всестранно РСО” е посочено за цел в Програмата на РКП, приета на ХІ конгрес – ноември 1974 г. И Живков, и Чаушеску инициират през 1972 (в Румъния на Национала конференция през юли, а в България – на декемврийския пленум 1972 г.) дългосрочна програма за повишаване на материалното благосъстояние на хората с цел сближаване на стандарт на живот между града и селото, между умствения и физическия труд, за по-нататъшно възпитание на новия човек(54). Друг е въпросът, че в Румъния тази политика, наречена систематизация и осъществявана от 1974 г. донася големи поражения на селата, селското стопанство и особено на живота на унгарските селяни. 

Външнополитически двата лидера да продължават да следват линията от предходния период – Румъния продължава да играе ролята на дисидент в социалистическия лагер, а България – ролята на най-верния сателит, но всеки от тях извлича определени изгоди от това. През 1975 г. Румъния получава статут на най-облагодетелствана нация от САЩ,  както и статута на развиваща се страна, което й носи нови преференции, а през 1972 – получава дългосрочни кредити от МВФ. Идеята на Чаушеску е да се използват западните валута за закупуване на лицензи и технологии, така че със западна помощ да изгради обявеното от него ВРСО като преход към бъдещото комунистическо общество(55). Така отварянето на Румъния към Запада се съчетава с усилване на личната власт на Чаушеску и с неговата догматична представа за необходимостта от изграждане на комунизма в Румъния 

От своя стана Живков разчита срещу своята политическа вярност на определени икономически изгоди от близките си отношения със СССР: преди всичко на съветски суровини, кредити и пазари. Защото България осъществява 73% от външната си търговия в СИВ и от тях 53 % се падат със СССР. Неговата политика е „Дай боже със СССР да имаме повече дългосрочни кредити, повече задължения. Това не е проблем за нас, ние се борим да имаме повече задължения(56). И това не е случайно, през 1979 г. издейства от съветския ръководител опрощаване на дългове и нови кредити на обща стойност 1 млрд. рубли(57). Същевременно той също получава западни кредити, които трябва да отидат за развитие на търговските и производствените връзки с високо развитите западни страни, за внедряване на новите техники и технологии.    

Така, че съществуват и вътрешни и външни обстоятелства, които съдействат за сходните действия на двамата лидери – по-нататъшното развитие на обществата, осигуряване на консумеризма и нарастващото потребление с помощта на външните заеми, независимо от разликата във външната им политика. Защото тя не е коренно различна – Румъния остава член на СИВ, Живков – също се възползва от затоплянето между Изтока и Запада през втората половина на 70-те години.  Западната подкрепа за Чаушеску обаче, както и съветска подкрепа за Живков по своему циментират тяхната власт и политическо дълголетие

 6. Краят на диктаторите

Но през 80-те и двете държави и двата режима ще изпадат в периодични – продоволствени, финансови, икономически кризи, ще се намаляват темповете на растеж, и в двете страни ще се обяви отново през 80-те години задачата за разширяване на добивните отрасли като условие за развитие, както и ще се провежда рестриктивна продоволствена политика, за да се върнат взетите през 70-те години заеми от западни кредитори. Румънците бързо натрупват външен дълг към западните сили, който към началото на 80-те години възлиза на 12 млрд.долара(58). Те са взети, за да се индустриализира страната, като се изграждат гиганти на тежката промишленост, особено в областта на химическата и нефтопреработвателната промишленост. Те са много енергоемки и налагащи да се закупува толкова нефт, колкото се добива. При двата енергийни шока произвежданата продукцията  става непродаваема не само на Запад, но и на Изток, както и в Третия свят. Затова Чаушеску решава да върне дълга като продава всичко, което може да се продаде, а това са преди всичко селскостопански продукти, и да съкращава вноса от Запада. Това разстройва създадения икономически модел, поставя под съмнение възможността на режима да осигурява най-необходимото и елементарно за живот и усилва общественото недоволство. Защото се въвежда драстичен режим на тока, въвеждат се купони, безмесни дни, изчезват цигарите, кафето(59). Особено тежко става положението през 1987 г., когато нараства лихвите по кредитите, така че реално Румъния връща вместо 12 млрд. долара 21 млрд долара през 1989 г. Така тя става единствената страна, която успява да си върне заробващия дълг. Но цената и за обществото и за режима е убийствена. 

Връщането на дълга не се прощава лесно и от международните финансови институции. От друга страна, събитията в Полша от 1979/80 г. плашат румънския диктатор и го карат пръв от Източния блок да заклейми полските дисиденти. Това настройва Запада срещу гения на Карпатите. Не случайно в западните медии започват да се чуват все повече гласовете на румънските дисиденти за маниите на Чаушеску(60), тогава през 1987 г. излиза и книгата на Пачепа за диктатурата на Чаушеску(61). 

Едновременно с това у Чаушеску се засилва страхът от Москва, от политиката за гласност и преустройство. Не случайно той подозира, че София използва съветските медии за атака срещу него, с поставяне на въпросите за обгазяването на Русе от румънските заводи в Гюргево, та трябва Живков да моли Едуард Шеварднадзе съветската преса да не пише по тези проблеми(62). За ръката на Москва Чаушеску има повод да мисли и във връзка с опита за военен преврат през 1983-1984 г., организиран от бившия министър на отбраната 1966 -1976 г. ген. И. Ионица(63).  През 1987 г. ген. Йоница умира и работата по конспиративното сваляне на Чаушеску продължава ген. Милитару, който има връзка с охраната на ЦК и на президентския дворец, което се оказало много полезно в събитията от 22 декември 1989 г. 

Нов опит за протест срещу режима на Ч. правят през април 1989 г. шест бивши негови съратници, сред които Г. Апостол, Константин Първулеску,  Корнелиу Манеску, Александру Барладеану, Григоре Рачеану, Силвиу Брукан. В своето „Обръщение на 6-тимата”, прочетено по радио „Гласът на Америка” те призоват Чаушеску да смени политическия курс, който е в нарушение и на румънската конституция, и на Заключителния акт на Хелзинки. Това обръщение отразява настроенията в обществото, а авторите му са поставени под домашен арест(64). Чаушеску смята, че тези прояви на недоволство са плод на агентурни действия срещу него, за което споменава пред американския журналист от „Нюзуик”, който го интервюира през август 1989 г.(65) Именно защото вижда ръката на СССР, на 14 конгрес 21 ноември 1989 г. Чаушеску отново вади антисъветизма като спасителен пояс – повдига въпроса за германо-съветския пакт от 1939 и съдбата на Бесарабия(66). Но това не го спасява.  В края на 80-те години на фона на нежните революции авторитарният режим на разколника на социалистическия лагер Чаушеску вече не устройва Западът. Затова се организира кампания в западните средства за информация срещу Чаушеску, неговата диктатура, ограбването и злоупотребите на фамилията с държавни средства. Такава е тезата на немския документален филм на режисьора Сюзан Брандщетер „Разстрелът на Чаушеску” (2004). В него бившият ръководител на източноевропейския отдел на ЦРУ Милтън Борден признава, че акцията за отстраняването на гения на Карпатите е санкционирана от правителството на САЩ. Останалите събития – разстрела на мирните жители в Тимишоара и на демонстрантите в Букурещ, както и съдът над двамата съпрузи, се оказват въпрос на техниката(67). 

Същият, макар и много по-мек сценарий, се случва и в България. И на българите през първата половина на 80-те години им се налага да стягат коланите, да понесат две повишавания на цените на стоките за широко потребление – през 1979 и през 1982 г., да преживеят режим на тока и дефицит на стоки, които страната произвежда. От една страна, това се дължи на оформилия се външен дълг към западните страни – 5 млрд д., заедно със западните  рестрикции и натиск срещу България като най-верен сателит на СССР. А от друга страна, тя няма широки търговско-икономически контакти с развитите западни икономики, чиито дял във външната търговия е  18%. От трета, след смъртта на Брежнев през 1982 г. започва ясно да се чувства стремежът на съветската страна от икономизиране на отношенията със страните от СИВ, в това число и с България.  Страната е принудена да продава на безценица, за да намали дълга си към западните кредитори, което успява да направи с поддържане на нисък ръст на фонд работна заплата, намаляване ръста на обществените фондове, спиране на всякакви социални мероприятия, диференцирана социална политика. Едновременно с това се намалява рязко и вносът от Запада. Така през 1983 г. дългът намалява на 3 млрд., а през 1984 г. – на 2 млрд. 300 млн. Всичко това се отразява и на потреблението, и на възможностите за развитие на икономиката. Големият удар обаче идва от Кремъл и новият съветски лидер, който още през октомври 1985 г. заявява на Живков, че „Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари”. Стига се и до решението на 44 сесия на СИВ през 1988 г. страните да преминат към конвертируема валута, както  и до отказа на Москва през 1989 г. на внос от България на стоки на стойност 1 млрд.преводни рубли(68). 

Тези финансово-икономически неуспехи на Живков също както в случая с Чаушеску активизират недоволството и сред обществото, и сред интелигенцията и сред номенклатурата. Тайните служби в България отчитат, че 20-30 хил. българи са крайно недоволни от режима, но се страхуват да протестират открито. Израз на това недоволство е появата на акростиха „Долу Тодор Живков” през 1985 г. Съветската преса усилват критичността на българската интелигенция и на номенклатурата. Отговорът на Живков се стоварва върху номенклатурата: през юли 1988 г. той се разправя със членове на ЦК и ПБ Стоян Михайлов, Чудомир Александров, но покровителствения до тогава от него Огнян Дойнов също е принуден да подаде оставка. Свалянето на Живков обаче също предстои. То е плод на заговор от страна на дългогодишния му външен министър Петър Младенов, на члена на ПБ и отговарящ за външно-икономическите връзки Андрей Луканов, както и на бойните другари от бригадата «Чавдар» – дългогодишният военен министър Добри Джуров,  членът на ПБ Йордан Йотов и отговарящ за международните връзки на БКП в ЦК Димитър Станишев. Зад тях стои съветският посланик Виктор Шарапов и ръката на Кремъл е доста очевидна. Но вероятно Вашингтон също е дал своето одобрение за смяната на властта в България(69). 

Излиза, че въпреки установената еднолична, диктаторска, авторитарна власт, въпреки демонизирания им репресивен апарат – ДС и Секуритате и Чаушеску, и Живков не само не спасяват властта си, но и дори свободата си. 

* * *

Чертаейки тези кратки българо-румънски паралели, сравнявайки дългогодишните лидери на България и Румъния, струва ми се, че те показват много повече сходства, отколкото разлики. Това се дължи на сходството на системата, в която те управляват, както и на задачите, които имат да решават за властта и за страните си.  Наистина Живков е гъвкав, а Чаушеску – по-догматичен, но и двамата добре владеят  скритите и явни механизма на властта. Но за тяхното политическо дълголетие значение има и поведението и интересите на комунистическата номенклатура в двете страни. Тя се оказва готова да търпи едноличната власт в името на запазване на статута и привилегиите си, макар и като дава от време на време някоя «жертва». Не е за пренебрегване и външният фактор – СССР или Западът – според своите интереси – е готов да крепи или да свали всеки един от двамата лидери.  

  1. Лори, Б. Балканска Европа от 1945 до наши дни,, С:ИК»Колибри», с. 118;Манчев, Кр.История на балканските народи (1945-1990)С.: Парадигма,2003, ,с. 149; Младенов, П. Животът Плюсове и минуси, С.: Петекс, 1992,с.152-164. Сила на духа и човечността. Иван Абаджиев, написано от него и за него,Полит. Клуб „Единство”, Изд.къща „”Славина”, 2007, с.151. и др.
  2.  В рамките на един българо-румънско-немски проект „Remembering Communism” под ръководството на проф. Мария Тодорова и проф. Щефан Трьобс, младите румънските твърдяха, че диктатурата на Чаушеску била много по-различни отколкото в България при Живков. Четейки младият колега Д. Григоров откривам подобно мнение, а именно: че в България не може да се установи култ подобен на този на Чаушеску, Тито и Енвер Ходжа, защото имало култ към мъртвия Георги Димитров и към СССР. виж: Д. Григоров, „Ние сме румънци, ние сме даки!”Народът зад Чаушеску срещу руснаците (1968)-В:Преломни времена, Юбилеен сборник в чест на 65-годишнината на проф. Л. Огнянов, С.: Ун. Изд. 2006, с.727.
  3.  Gabanyi A. The Ceausescu Cult, The Romanian Cultural Foundation Publ, House,Bucharest,2000,p.13=
  4. http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=52&aid=1382, достъп на 17.02.2010
  5. http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html.
  6. Полегаев, Гр. Тайны семейства Чаушеску- :http://intertrend.ru/news/html/54.html, последен достъп на 15.02.2010.   
  7. Калашникова, Н.Ю., Семейный потретр в интерьере: Эпоха и клан Чаушеску – :Бывшие хозявева Восточной Еропы, РАН,  М., 1995, с.216.,
  8.  Калашникова, Н.Ю ,Цит.съч. с.217. 
  9.  Баева, И. Тодор Живков,
  10. Марчева, Ил. Тодор Живков – пътят към властта. Политика и икономика в България 1953-1964, С.:ИК»КОТА», с.142.
  11. Марчева, Ил. Тодор Живков…, с.151.
  12.  http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  13.  Марчева, Ил. Тодор Живков.., с.129, 159-163.
  14. Сила на духа и човечността. …с.60.
  15. Пак там, с.146-147,158; http://forum.sliven.net/index.php?action=printpage;topic=3409.0, достъп 18.02.2010. Ташев, Т. Министрите на България 1879-1999, С.:1999, с.246.
  16. Ташев, Т., Цит. Съч,с.88; Крампътн, Р. Кратка история на България, Фондация, Отворено общество, С. 1994, с. 272-273.
  17. Баева, И, Тодор Живков, 
  18. http://intertrend.ru/news/html/54.html, последен достъп на 15.02.2010. 
  19. Краткая история Румынии, М, 1987, с.464-465.
  20.  http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  21. Язькова, А. Крах золотой эпохи, с.21
  22.  Калашникова, П. Ю. Цит.съч.с. 223;http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  23.  http://wapedia.mobi/ru/Чаушеску%2C_Николае#1
  24. Григоров, Д. Цит. Съч, с. 731.
  25.  Манчев, Кр. Цит. Съч., с. 332-336.
  26. Njagulov. B. Le débat historiographique dans les rapports bulgaro-roumains (1944-1989) –  Études balkaniques, 2002, № 2, 64-86
  27. Язькова, А. А. Цит. Съч. с. .23.
  28. Калашникова, П. Ю. Цит.съч. с. 226. 
  29. Gabanyi A. The Ceausescu Cult, р. 44-55
  30.  Gabanyi A . р. .31.
  31.  Gabanyi A.  р. 28-42.
  32.  Язькова, А. А. Цит. Съч., с. 21.
  33.  Gabanyi A. р. 88.
  34. Gabanyi A. р..91.
  35.  Марчева,Ил. Тодор Живков… с.155.
  36.  Марчева,Ил. Тодор Живков .. с.146-147.
  37.   Марчева, Т. Герой или антигерой? Т. Живков в спомените на съвременниците. – В: Известия на БИД, т. 40, С.,2008, с.219, 
  38.  Топенчаров, Вл. Бесовете на нашето време, 383-384. 
  39.  Марчева, Ил, Герой или антигерой? …с.221-222.
  40.  Калинова, Е., Баева И. Българските преходите 1939-2002,С.: Парадигма, 2002, с.172-173;История на българите от Освобождението (1878) до края на Студената война (1989), т. ІІІ, С.: Труд, Знание, 2009, с. 575-576. 
  41. Todorova M. Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria.- American Historical Review, 94(4), 1992, 1105-1117.
  42.  Todorova M. Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria.- American Historical Review, 94(4), 1992, 1105-1117.
  43.  Калашникова, Н.Ю. Цит.съч., с.223., 235
  44.   Язькова, А.А.  Крах „золотой эпохи” Чаушеску – Вопросы истории, 1991, кн. 9-10, бел.21.
  45.   Калашникова, П. Ю. Цит.съч. с. 236.
  46.   Цит. по Й. Баев, Съветската политика в Източна Европа (1986-1989)(Нови документални свидетелства)- В: Модерният историк. Въображение, информираност, поколения. ИК Даниела Хубенова, С, 1999, с. 334-335. 
  47.   Язькова, А.А.  Цит.съч, с.17.
  48.  Калашникова, Н.Ю. Цит.съч.  с.233-238,241.
  49.   Живков, Т. Мемоари, „СИВ” АД София, „Абагар-В.Търново, 1997, с.124-135.
  50. Интервю на автора с Ел.Лагадинова от 12 март 2008г.
  51.   Яхиел, Н. Цит. Съч., с. 258-265; Баева И, Тодор Живков, С, 2006, : ИК”Кама”, с.86-90. 
  52.   Ташев,Т. Цит. Съч., с. 184. 
  53.   Марчева, Ил. Просветеният абсолютизъм. Людмила Живкова – В: Български държавници 1944 – 1989, С., 2005, Изд. Скорпио. 172-181.
  54.  Баева, И,  Тодор Живков, 
  55.   Марчева Ил. Началото на края на социализма в България. ИПр., 2004,№ 3-4, с. 98-99.
  56.   Краткая история Румынии,  с.464-465; Б.Лори, Цит. Съч., 107-124.
  57.   Язькова, А.А. Цит.съч, с. 20.
  58.    Марчева Ил. Началото на края… с. 97, 98.
  59.   История на българите, т.ІІІ, с. 532.
  60.  Язькова, А. А. Цит. Съч. с.15.
  61.   Според официалните инструкции в жилището е разрешено да се пали крушка само от 15 ватт, през зимата се забранява да се ползва хладилник и други електроуреди, както и да се използва газ за отопление. Въвежда се икономически полиция, няма гореща вода, телевизията работа само 2-3 часа в денонощия. Употребата на месо от 45 кг на глава от населението през 1980 г. се съкращава на 37,2 кг през 1988г. Все по –често в Букурещ се появяват боси и гладни селяни, чиито деца просят по влаковете хляб. http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  62. Такива се посочват страхът му да не бъде отровен, което го карало да взема мерки за суперхигиена, да има костюми за всеки ден от годината и др.п.Б.Лори, Цит.съч.,с.93.
  63.  Йон Пачепа, бивш шеф на румънското контраразузнаване, избягал в САЩ през 1978, публикува книгата „Червените хоризонти” в която, разказва историята на чистките в Румъния и раждането на диктатурата на Чаушеску.-В: http://intertrend.ru/news/html/54.html, последен достъп на 15.02.2010. 
  64. Марчева, Ил. Съветският фактор в българското преустройство през втората половина на 80-те години на ХХ век: Гласността срещу Тодор Живков. – сп. Минало, 2004, кн. 2, 75-83.
  65.  През 1976 г. ген. Йоница е свален от длъжност заради отказа да се произведе в генерал никому неизвестния още майор Илия Чаушеску. В заговора са и ген -майор Шт. Костял и ген. Н. Милитару. Костял и Ионица са завършили военна академия в Москва през 50-те години.
  66. http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  67.  http://www.bestreferat.ru/referat-31314.html
  68.  Калашникова, П. Ю. Цит.съч. с. 243; Язькова, А.А. Цит.съч с.22-23.
  69.  Трайков, Б.10 ноември 1989. Превратът, С.:Труд, 1999, с.47. 

Снимка: Румънският социалистически лидер Николае Чаушеску и българския му колега Тодор Живков (източник: Румънските национални архиви, Онлайн фототека на румънския комунизъм, ID 35070X4X6, 17.01.2019, 12/1979)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s