Dincolo de tăcere, dincolo de violență

(foto: Tuan Nini, Dor)

Deși de 20 de ani încercăm să ajutăm femeile să se simtă mai în siguranță, în continuare este mai rușinos să fii victimă decât agresor. Realitatea asta trebuie să se schimbe

De Oana Sandu
Ilustrații de Tuan Nini
16 septembrie 2019

Acest articol a fost publicat în DoR #37 şi este preluat aici cu acordul autoarei. 

Vara aceasta, într-o cafenea din Brașov, intervievam o avocată despre cazurile sale de violență în familie. Îmi povestea că, după ce rezolvă separarea victimei de agresor, de cele mai multe ori printr-un ordin de protecție și divorț, muncește să obțină încredințarea copiilor în mod exclusiv mamei. I-am spus că după divorțul alor mei și mama a devenit, legal, singurul meu părinte.

M-a întrebat dacă a fost vorba de violență domestică. Am răspuns dintr-o suflare:

„A, nu! Tata a renunțat la mine.”

Avocata a continuat discuția și a început să-mi explice despre cum legislația de încredințare a minorilor s-a schimbat în ultimii ani. Nu mai puteam să fiu atentă la ce-mi povestea, pentru că mintea îmi rămăsese la răspunsul pe care i-l dădusem. Așa că am întrerupt-o cu jumătate de zâmbet: „Ba da, a fost, nu fizică, dar a fost. Verbală, emoțională…”

Отвъд мълчанието, отвъд насилието

(снимка: Туан Нини, Декът о ревиста)

Въпреки че от 20 години в Румъния се опитваме да помогнем на жените да се чувстват по-сигурни, продължава да бъде по-срамно да бъдеш жертва, отколкото насилник. Тази реалност трябва да се промени

Оана Санду

Тази статия бе публикувана в брой 37 и на сайта на „Декът о ревиста“ на 16 септември 2019 г. Статията е препечатана тук със съгласието на авторката си.

Това лято интервюирах в кафене в Брашов адвокатка за нейните казуси за насилие в семейството. Тя ми разказа, че след като уреди разделението на жертвата от насилника, което става след заповед за защита и развод, работи, за да спечели поверяването на децата изключително на майката. Казах й че след развода на моите родители, майка ми стана юридически единственият мой родител.

Попита ме дали е ставало дума за домашно насилие. Отговорих на един дъх:

„А, не! Баща ми се отказа от мене.“

Адвокатката продължи разговора и започна да ми обяснява как законодателството за поверяването на непълнолетни се е променило през последните години. Вече не можех да следя какво ми разказва, защото съзнанието ми остана на отговора, който й дадох. Така че я прекъснах с полуусмивка: „Да, имаше, не физическа, но имаше. Устна, емоционална…“

O zi într-o școală finlandeză

În curtea Școlii Comprehensive Ressu din Helsinki (foto: Sorana Stănescu)

Într-o zi obișnuită, un elev de clasa I dintr-o școală finlandeză știe la ce oră să vină la școală, dar nu știe ce orar are, iar în pauze, sala de clasă se încuie și cu toții sunt obligați să iasă în curte și să se joace, chiar dacă plouă sau e frig. Iar asta e perfect normal.

Text de Sorana Stănescu

Acest articol a fost publicat pe saitul Decât o Revista la 3 octombrie 2016. Reportajul e realizat cu sprijinul Ministerului finlandez al Afacerilor Externe.

E luni, sfârșit de mai ploios și rece. La 9 fără 10, în cancelaria Școlii Comprehensive Ressu din Helsinki profesorii se pregătesc de ore. Pe cele două mese lungi, metalice, gri și austere, din mijlocul camerei, sunt împrăștiate căni de cafea, tabele și liste și nelipsitele prăjituri cu ciocolată aduse de-acasă. Pe pereți sunt aviziere cu orarul, table care anunță calendarul săptămânii, vizitele și ședințele din ziua respectivă. Pe o singură latură a sălii sunt patru fotolii elegante – două de-un fel și două de-un fel și o măsuță de cafea, parcă dintr-un alt timp și pentru altcineva. Profesorii le mai folosesc dacă au vreo oră de pauză, dar în furnicarul de dimineață trec neobservate.

Един ден във финландско училище

В двора на общообразователното училище “Ресу” в Хелзинки (снимка: Сорана Станеску)

В рамките на един ден ученик от първи клас във финландско училище знае кога да дойде в школото, но не знае каква програма има, а в междучасията класната стая се заключва и всички са задължени да останат на двора и да играят, дори ако вали и е студено. Всичко това е възприемано като нещо напълно нормално

Сорана Станеску

Тази статия бе публикувана на сайта на румънското списание Decât o Revista на 3 октомври 2016 г. Репортажът е реализиран с подкрепата на Финландското министерство на външните работи.

Понеделник е. В края на дъждовния и хладен май. В 9 без 10 в канцеларията на общообразователното училище „Ресу“ в Хелзинки преподавателите се подготвят за часовете си. На две дълги сиви метални маси в средата на стаята стоят кани за кафе, табли и листи. Има и сладки с шоколад, донесени от вкъщи. На стените са окачени дъски с програмата, графици, които показват седмичните задачи, посещенията и заседанията за всеки ден. На едната страна на залата стоят четири елегантни фотьойла – два от тях от един вид, два от тях от друг. Има и масичка за кафе, която има вид на старовремска. Преподавателите ги използват, ако имат свободен час в своята дневна програма. В суетнята сутрин никой не обръща внимание на тези фотьойли.

Cât costă și cine plătește educația gratuită a copilului român

Finanțarea unei școli e alcătuită din bani de la bugetul de stat și de la bugetul local. De la bugetul de stat vine în fiecare an o sumă sigură, dar insuficientă. De la bugetul local vine o sumă de cele mai multe ori necunoscută și imprevizibilă. Părinții cheltuiesc și ei.

De Sorana Stănescu

Infografice de Mădălina Răileanu pentru Decât o Revista

Acest articol este tradus după unei publicației de la 28 ianuarie 2016 pe saitul Decât o Revista.

Sistemul de finanțare a unei școli este greu de înțeles în detaliu chiar și de unii directori. El presupune o ecuație cu mai multe necunoscute, în care singurul element care depinde de școală este numărul de elevi.

Restul e hotărât de guvern și de primărie. Cu perseverență, și părinții pot înfluența la nivel local câți bani primește școala copiilor lor și cum se decide alocarea și cheltuirea acestora. Am vorbit cu mai mulți experți și directori de școală, ca să încercăm să traducem mecanismul de bugetare pe înțelesul tuturor.

Колко струва и кой плаща за безплатното образование на румънските деца?

Източниците за финансиране образованието за румънския ученик са правителството (3364 леи годишно или 1467 лева ежегодно на ученик), общините (неизвестна сума) и родителите  с разходи за униформа, частни уроци и прочие (1490 леи годишно или 650 лева ежегодно на ученик)

Финансирането на едно училище се извършва както с пари от държавния бюджет, така и с финансиране от този на местната власт. Държавният бюджет осигурява всяка година фиксирана сума, която обаче е недостатъчна. От местния бюджет идват постъпления, които в повечето случаи са неизвестни и непредвидими. Родителите на учениците също бъркат в джобовете си.

Сорана Станеску

Инфографики: Мадалина Ръйляну – за Decât o Revista

Тази статия е превод на публикация от 28 януари 2016 г. на сайта на румънското списание Decât o Revista.

Системата за финансиране на училищата е трудна за разбиране в подробности дори от техните директори. Тя е на практика едно уравнение с много неизвестни, в който единственият елемент, зависещ от училището, е броят ученици.

Останалото се решава от правителството и от общината. Ако упорстват и родителите могат да окажат влияние на местно ниво колко пари получава училището на децата им и как се определя разпределението и харченето на тези средства. Говорих с много експерти и училищни директори, за да се опитаме да представим бюджетния механизъм, така че да бъде разбран от всички.

“Дачията”, която обединява

Площад “Унирии” (Обединение) е добре познат за българите в Букурещ. Той е точката на пристигане от Русе и на потегляне за България (снимка: Wikimapia.org)

Часът е 6.30 сутринта и виждам едно познато лице да се приближава към мене на автогарата в Русе. Облечен в черни кожени дрехи, с боядисана в черно коса, висок и слаб като рокаджия, пред мене е мъжът, който ще ме закара до Букурещ. Казва се Руско и е на около 60 години. Отбелязва, че името му е производно от името на родния ми град – Русе. Той е петият по големина град в България и е съсед на Гюргево от другата страна на Дунава. Колата на Руско е черна “Дачия Логан” MCV. Както обикновено, сядам отпред, вдясно от шофьора.

Очертава се едно приятно пътуване. Руско изминава разстоянието между Русе и Букурещ четири пъти на ден. Два пъти отива и два пъти се връща от румънската столица. Може да качи максимално шест пътници и работи за българска превозваческа компания. Достигаме до границата почти веднага. Шофьорът плаща таксата за моста. После на румънската страна на границата митничарят ни проверява документите. Отнема не повече от 30 секунди да влезем в Румъния.

Dacia care unește

Piața Unirii e un loc bine cunoscut pentru bulgari în București – e punctul de sosire de la Ruse și de plecare în Bulgaria (sursă: Wikimapia.org)

E 6.30 dimineața și văd o față cunoscută venind spre mine în autogara din orașul Ruse. Îmbrăcat în haine de piele neagră, cu părul vopsit negru, lung și ondulat ca al unui rocker, e bărbatul care mă va duce până la București. Îl cheamă Russko și are în jur de 60 de ani. Spune că numele i se trage de la orașul meu natal, Ruse, cel de-al cincilea oraș cu marime al Bulgariei, vecin cu Giurgiu de cealaltă parte a Dunării. Mașina lui Russko e un Logan MCV negru. Ca de obicei, mă așez lângă el pe scaunul din dreapta.

O sa fie o călătorie plăcută. Parcurge distanța intre Ruse și București de patru ori de zi. De două ori dus, de două ori întors. Poate lua șase pasageri și ține de o companie bulgărească de transport. Ajungem la granița aproape imediat, Russko platește taxa de pod, apoi pe partea românească a graniței ofițerul vamal ne verifică actele. Nu durează mai mult de 30 de secunde să intrăm în România.

Ce beneficii îți oferă adevărul?

(foto: Pixabay, CC0)

Jurnalismul înseamnă storytelling. Aceasta este prima lecție, pe care începătorii acestei meserii o primesc de la cei mai experimentați. Dar poveștile sunt mult mai vechi, pornind de la cel mai vechi cotidian.

În trecut poveștile au fost numite basme. Ne aducem aminte de povestea ”Cositorii” a lui Elin Pelin, în care protagonistul Blagolaja (Cel Bun mincinos) știe cel mai bine ce și cum e în viață. ”Ce beneficii ai de la adevăr?”, îi spune el tânărului Lazo, care reacționează cu emoție la poveștile lui Blagolaja. ”Să-ți povestesc despre pantalonii zdrențăroși ai bunicului Todor sau despre kamelaukionul preoțului cel bătrăn? Sau să-ți povestesc despre noi – săracii, care am venit cu coase și saci și am călătorit o săptămână întreagă până în Tracia pentru a cosi? Toate acestea, prietene, sunt adevăr. Dar ce beneficii îți oferă acest pur adevăr?” Lazo nu e fericit – de ce trebuie să asculte povești neobișnuite despre niște oameni ciudați. ”Ei sunt ciudați, dar buni. Le asculți, le asculți și uiți totul… Și se prea poate ca la un moment dat, lucrul cel ciudat să ți se pară adevărat. Acesta este motivul pentru care au inventat oamenii povestea. Și cântecul există tot din această cauză… Scopul lor este să te poarte dincolo de adevăr, să înțelegi că ești om”, răspunde marele povestitor.

Cuvintele Blagolajului mi-au amintit de conferința “The Power of Storytelling”, care a atras 200 de oameni într-o sală mare a complexului World Trade Center din București, în octombrie 2013. Dupa achitarea unei taxe acceptabile, am avut privilegiul să-i ascult pe câțiva dintre cei mai respectați oameni din jurnalismul american contemporan. Ei ne-au împartășit experiența lor, gândurile lor și… minciuni frumoase. Storytelling (sau non-fiction) e un gen jurnalistic, pe care organizătorii conferinței îl promovează în România prin revista lor și pe care doresc să îl exporte în regiunile apropiate. Este o modalitate de a scrie, un nou tip de scris, în articolele căruia se utilizază instrumente literare, în timp ce tot ceea ce se scrie este bazat pe fapte și evenimente reale.

Ce a fost real și ce a fost fals în prezentările vorbitorilor noștri, în unele momente a fost dificil de distins. Blagolaja știe -cu cât mai dulce este o poveste, cu atât este ea mai mincinoasă. Cei care sunt încântați de adevăr, pot fi serioși și neclintiți ca piatra.

Защо ти е истината?

(снимка: Pixabay, CC0)

Журналистиката е разказване на истории. Това е едно от първите неща, които начинаещите в занаята чуват от по-старшите. Разказването на истории обаче е много по-старо и от най-стария вестник.

Едно време разказите се наричали приказки. Който е чел Елин Пелин, си спомня, че Благолажа от неговия разказ “Косачи” знае най-добре кое как е в живота. “Защо ти е истината?”, вика той на младия Лазо, който реагира разпалено на историите му. “Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата да бием път ц яла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?” Лазо е недоволен – защо му е да слуша за някакви чудновати хора и истории. “Чудновати, но хубави. Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек”, отвръща му великият разказвач на истории.

Думите на Благолажа пасват добре на конференцията “Силата на разказването” (The Power of Storytelling), която събра през октомври 2013 г. 200 души в една от залите в комплекса World Trade Centre в Букурещ. Срещу поносима за джобовете ни такса имахме привилегията да слушаме авторитетите в съвременната американска журналистика да споделят по разчупен начин опит, размисли и… благи лъжи. Разказването на истории (т.нар. storytelling или non-fiction) всъщност е жанр в журналистиката, който организаторите на събитието популяризират в Румъния чрез своето списание и който желаят да разпространят в региона. Начин на писане, при който хем в статиите се използват литературни похвати, хем всичко написано се базира на реални факти и случки. Кое е реално и кое е измислица в презентациите на нашите лектори обаче, понякога бе трудно да се разбере. Благолажа знае – колкото по-сладка е една история, толкова по-лъжовна е тя.