Dincolo de tăcere, dincolo de violență

(foto: Tuan Nini, Dor)

Deși de 20 de ani încercăm să ajutăm femeile să se simtă mai în siguranță, în continuare este mai rușinos să fii victimă decât agresor. Realitatea asta trebuie să se schimbe

De Oana Sandu
Ilustrații de Tuan Nini
16 septembrie 2019

Acest articol a fost publicat în DoR #37 şi este preluat aici cu acordul autoarei. 

Vara aceasta, într-o cafenea din Brașov, intervievam o avocată despre cazurile sale de violență în familie. Îmi povestea că, după ce rezolvă separarea victimei de agresor, de cele mai multe ori printr-un ordin de protecție și divorț, muncește să obțină încredințarea copiilor în mod exclusiv mamei. I-am spus că după divorțul alor mei și mama a devenit, legal, singurul meu părinte.

M-a întrebat dacă a fost vorba de violență domestică. Am răspuns dintr-o suflare:

„A, nu! Tata a renunțat la mine.”

Avocata a continuat discuția și a început să-mi explice despre cum legislația de încredințare a minorilor s-a schimbat în ultimii ani. Nu mai puteam să fiu atentă la ce-mi povestea, pentru că mintea îmi rămăsese la răspunsul pe care i-l dădusem. Așa că am întrerupt-o cu jumătate de zâmbet: „Ba da, a fost, nu fizică, dar a fost. Verbală, emoțională…”

Отвъд мълчанието, отвъд насилието

(снимка: Туан Нини, Декът о ревиста)

Въпреки че от 20 години в Румъния се опитваме да помогнем на жените да се чувстват по-сигурни, продължава да бъде по-срамно да бъдеш жертва, отколкото насилник. Тази реалност трябва да се промени

Оана Санду

Тази статия бе публикувана в брой 37 и на сайта на „Декът о ревиста“ на 16 септември 2019 г. Статията е препечатана тук със съгласието на авторката си.

Това лято интервюирах в кафене в Брашов адвокатка за нейните казуси за насилие в семейството. Тя ми разказа, че след като уреди разделението на жертвата от насилника, което става след заповед за защита и развод, работи, за да спечели поверяването на децата изключително на майката. Казах й че след развода на моите родители, майка ми стана юридически единственият мой родител.

Попита ме дали е ставало дума за домашно насилие. Отговорих на един дъх:

„А, не! Баща ми се отказа от мене.“

Адвокатката продължи разговора и започна да ми обяснява как законодателството за поверяването на непълнолетни се е променило през последните години. Вече не можех да следя какво ми разказва, защото съзнанието ми остана на отговора, който й дадох. Така че я прекъснах с полуусмивка: „Да, имаше, не физическа, но имаше. Устна, емоционална…“