Жилищата на политиците в България ги видяхме. А къде е жилищната им политика?

Афишът за провелия се в края на март 2019 г.  “фестивал” на движението за право на жилище в Клуж Напока (снимка: Căşi Sociale Acum)

В европейски страни, включително и в съседна Румъния, набира сили движение за право на дом за всички. У нас темата за социалните жилища продължава да бъде табу

Владимир Митев

Тази статия бе публикувана на българската секция на сайта “Барикада” на 11 април 2019 г.

На фона на имотните скандали, в които е затънал българският управляващ елит, малцина у нас обръщат внимание върху факта, че докато са се погрижили отлично за себе си, политиците тотално са загърбили задълженията си към обществото. А именно – необходимостта от провеждане на държавна и общинска жилищна политика, каквато съществува във всички цивилизовани европейски страни. Малкото останали общински жилища в големите градове са зарязани на доизживяване, а нови почти не се строят, освен ако не трябва да се усвои някой спорадичен европроект. Същевременно стотици хиляди българи изнемогват под тежестта на наемите, за покриването на които отива почти половин средна заплата в страната.

На този фон у нас почти не се знае, че в Европа се разгръща движение за правото на град и на жилище, което дефинира жилището като „право“, а не „стока“. Това движение се противопоставя на растящите цени на наемите в големите европейски градове, подкрепя изграждането на социални жилища, които да са публична собственост, защитава правата на бездомниците и е опит за защита на обществения интерес спрямо изкривяванията на имотния пазар.

Advertisements

Кодру Врабие: “Златната ера” на антикорупцията в Румъния отпреди 2017 г. беше фалшифицирана

Кодру Врабие (снимка: Влад Станчу, Асоциация INK)

Разговор с експерта по добро управление за фалшивата дилема, гласяща, че Румъния ще бъде или страна на прокурорите, или страна на корумпираните, за надеждата за социална и правосъдна модернизация в Румъния днес, за феномена Лаура Кодруца Кьовеши, за ролята на бъдещата европейска прокуратура в Източна Европа и за това как изглежда румънската борба с корупцията, гледана откъм Кишинев

Владимир Митев

Кодру Врабие е граждански активист, обучител и консултант по теми като добро управление, прозрачност, отговорност и почтеност в публичния сектор. Той е допринесъл за извършването на много реформи в правосъдието и публичната администрация. Има бакалавърски степени в юридическите и политическите науки (от Румъния, България и САЩ). Завършил е магистратури по административни науки и европейски въпроси (в Румъния, Холандия и Испания). От 1998 г. Врабие работи за гражданското общество в Румъния. От 2010 г. той е активен в рамките на програмата „Лидери за правосъдие“, която от 2017 г. бе възпроизведена и в Република Молдова. От април 2018 г. Кодру се присъедини към екипа на сайта telegraful.net, където работи по серията от подкастове „Хипотези“ – проект на Сдружение „Кураж напред“.

Тази статия бе публикувана на 17 март 2019 г. на румънската секция на сайта “Барикада”. 

Балканските мартенски иди – традиции на българи, македонци, румънци и молдовци

Мартеници (снимка:  Izvora, CC BY-SA 4.0)

Историята на мартениците се губи в легендите

Весела Николаева

Тази статия бе публикувана на 1 март 2019 г. на българския сайт “Северозапазена“ и препечатана тук със съгласието на медията.

Мартениците са една от най-старите запазени езически традиции сред българите. Произходът им не е много ясен, за него има много легенди, но е ясно, че са стигнали до нас от дълбока древност. Може би червеното има общо с червения цвят, символ на римския бог Марс – от чието име всъщност иде наименованието на месец март. Бялото в европейската цивилизация обичайно символизира светлина, начало, невинност – вероятно и свързването му с месец март идва от Римската Нова година, която започвала на 1 март. Дали мартеницата е символ, дошъл от Древен Рим, или е още по-стар, дали е славянски, или пък е от други народи – кой знае. По-долу в текста отново ще се върнем към Рим и неговите традиции.

В плен на дилемата “технократи срещу популисти”

В Западна Европа технокрацията е свързвана с финансите, а в Югоизточна Европа – с правосъдието (снимка: Pixabay, CC0)

Ще преминат ли евроизборите в България и Румъния под знака на удобния за статуквото спор?

Владимир Митев

Тази статия бе публикувана на 13 февруари 2019 г. на българската секция на сайта “Барикада”.

Предстоящите избори за Европейски парламент очертават ярко разделителните линии в румънската и в българската политика. Както и на много други места, традиционното политическо противопоставяне между леви и десни вече се допълва от нови нюанси: проевропейци срещу евроскептици, млади/нови срещу стари, либерали/прогресивни срещу консерватори, технократи срещу популисти – това са само някои от етикетите и противоречията, през които може да се разчете какво ще се случва в Югоизточна Европа.

Картината обаче оживява само когато в нея започнат да се виждат и детайлите. В Румъния идеологическото противопоставяне изглежда доста ясно изразено. В България по правило различни политическите идеи често съжителстват в една партия и чистите същности се изразяват по-притъпено. Нищо чудно, че имената на политико-икономическите кръгове у нас често идват от ресторантите, където те се събират да обсъждат проекти. Политическата битка е кой да седне на масата на властта и затова разликите между либерали и консерватори примерно са често единствено в етикета.

В какво България се справя по-добре от Румъния?

(снимка: Groubani, Wikipedia Commons, CC BY-SA 3.0)

Според данните, посочени от румънския икономически сайт Wall-street, отговорът е: данъци, похарчени европейски пари, туризъм и, неочаквано, заплати

Анка Олтяну

Тази статия бе публикувана на 1 февруари 2019 г. на румънския сайт Wall-street и е препечатана тук със съгласието на редакцията и с малки изменения.

Румъния и България влязоха в ЕС в една и съща година, но пътищата им се разделиха с времето. Ако румънците често се хвалим с по-добри резултати от съседите, а в класациите постоянно се сравняваме с тях, реалността на статистиката дава предимство на страната отвъд Дунава. С по-ниски данъци върху заплатите, с бюджетен излишък и с повече туристи, България изпреварва Румъния. Изглежда обаче, че никой не се интересува от сравненията.

Защо Румъния още не е признала Хуан Гуайдо?

Румънският външен министър Теодор Мелешкану (снимка: Flickr, Raul Mee (EU2017EE), CC BY 2.0) 

Като европредседателка северната ни съседка явно се пази да взима еднозначно страна по венецуелския въпрос, по който няма общоевропейски консенсус. Това е и удобен мотив, за да се изчака развитието по нееднозначния казус

Владимир Митев

Тази статия бе публикувана на 6 февруари 2019 г. на българската секция на сайта “Барикада”. 

Българите, свикнали да виждат съседката Румъния като стандарт в евроатлантизма, сигурно са се изненадали, че сега, макар и поела председателството на Съвета на ЕС, тя все още не е признала самообявилия се за „временен президент“ на Венецуела Хуан Гуайдо – решение, за което настояват САЩ и което взеха вече доста водещи страни в ЕС, включително и българското правителство. Какво мисли Букурещ за казуса „Венецуела“? Доста румънски медии питат същото.

Възникването на прекариата – румънският случай

(снимка: Pixabay, CC0)

Въпреки че за все повече хора трудът не носи удовлетворение, а бедност, стрес и изтощение, темата за прекаризацията рядко намира място в обществения и политически дебат

Делия Бъдой

Тази статия бе публикувана на 26 януари 2019 г. на българската секция на сайта “Барикада”. Авторът й – Делия Бъдой, е изследовател в Института за изследване на качеството на живота към Румънската академия, където участва в две работни групи, изучаващи несигурния труд в Румъния и социалните политики след 1990 г.

Прекаритетът – изчезването на предвидимостта и сигурността в живота на работещите – не означава само бедност. На европейско ниво още от 70-те години започна да се оформя разбиране за прекаризирането на труда като социален феномен с много измерения. Той не само носи рискове за уязвимите групи (жени, младежи, възрастни хора, етнически малцинства, имигранти, хора с увреждания и т.н.)., но оказва влияние и върху хората, считани често за „привилегировани“ в обществото. Ето защо изследователят Гай Стендинг започна да говори за новата социална класа – прекариатът.